Направо не знам откъде да започна! Може би трябваше да постна в блога си веднага след ЕМФИ „Различният поглед” 2011, но пълната липса на време и необходимостта пак да тръгвам на училище не ми помогнаха много в писането.
Anyway, тази година за пръв път успях да надникна от другата страна на Фестивала и честно казано беше УНИКАЛНО! Та ето малко от кухнята на „ССИК – Различният поглед”.
Както казва Мозъка, един фестивал започва от последния ден на предишния, тъй че за четвъртия ЕМФИ има идейки още от 19 септември 2010. Моето скромно участие, обаче, се свеждаше почти до нула преди началото на август тази година. Както можете да се досетите, „Различният поглед” е сдружение с нестопанска цел, следователно можем да разчитаме само на пари от спонсорства (казано по друг начин – дарения, или пък да си го кажем направо – подеяния). Кратка вметка за онези, които имат намерение да организират ежегодни събитиия: обмисляйте от кои фирми ще искате пари още в началото на календарната година, за да могат да ви включат в бюджета си. Тук е моментът пък аз да благодаря на нашите спонсори и партньори: областният управител Йордан Николов, Живко Тодоров за ежегодната му подкрепа, BULAgrgo, Каолин АД, abo Granity, Булсатком, PRAKTIS и City Hotel. Също така на книжарница „Авеста Принт” (това е мега яката книжарница срещу операта, откъдето можеш да си намериш почти всичко), както и Studio One (евала на Жоро за ангажираността и търпението!).
След малко ще следват и още благодарности, но преди това малко предистория.
Въпреки малко трудното набавяне на средства, подготовката за феста вече беше в разгара си и нямаше връщане назад. Боряна Каниду, нашият любим психар <3, всеки ден с типичния за нея позитивизъм ни повтаряше, че мечтите ни ще се сбъднат и че фестът ще се случи. Така и стана.
За няколкото месеца около фестивалът научих нещо много важно – екипната е работа е онова, което кара нещата да се случват. И го научих благодарение на едни прекрасни 90 човечета, които бяха наши доброволци за дните на феста и надявам се ще останат наши приятели за бъдещи младежки събития. За задачите на тези прекрасни младежи отговаряхме аз, Пламина и Елена и по този повод имахме гръмкото звание „координатори”. Доброволец за фестивала можеше да стане всеки, който е попълнил бланката за кандидатстване, намираща се на сайта на сдружението. Мозъка, в своя момент на черногледство, очакваше на повече от 10 човека, а в един момент се отзоваха около 80.
(Мисля да се извиня на Пламина и Елена, че в първите дни около отганизирането на доброволци бях скатала малко и бях на море, а след това на Дунав, но поне имах възможността да си комуникирам с всички хора по мобилния.)
Агитирането на толкова хора не е лесна работа. Всичко започва с телефонен разговор с всеки един от тях, представляващ нещо от типа на: „Здравей, казвам се Мария Хънтова от сдружение „Различният поглед” и ти се обаждам във връзка с молбата ти за доброволец...” и т.н. и т.н. Само за един ден бях повторила тия реплики около 20 пъти и мога спокойно да кажа, че ги знаех наизуст. След телефонното включване идва и личната среща. С Пламс се опитахме да не събираме едновременно повече от 15 човека, за да са ползотворни събиранията ни. Имаш нещо много странно в това да стои пред хора и да им обясняваш някакви неща. Още по-странно е, когато се чустваш като „лидер” на хора, които реално са на твоята възраст.
Имахме доброволци в няколко области – информационна дейност, снабдяване, фотография и видео, флашмоб и медии. В някакъв момент, обаче, всички позиции се препокриха и всеки правеше онова, което му харесваше и което не го натоварваше.
Реалният адреналин около феста се усети на 11 септември – първият ден, в който имахме информационна шатра в градската.
Схемата беше ясна – трима човека на смяна стоят на шатрата и дават информация за събитието на всеки, който минава наоколо или спре при тях, други трима раздават брошури по главната и приканват хората да дойдат на фестивала. Това, разбира се не бяха обикновени раздавачи, защото в „Разлчиния поглед” нищо не е обикновено. Всеки от тях си беше измислил начин да привлича вниманието към себе си – каращи ролери, раздаващи безплатни прегръдки, подаряващи бланончета на децата, облечени странно – всички бяха толкова различни!
Еуфорията около първия ден ме вдъхнови супер много и тотално прогони притесненията ми, че нещата евентуално няма да се случат. Първата смяна бяха 6 човека, но в някакъв момент, при това още на първия ден, около шатрата тичаха не 6, а поне 10 доброволеца, всеки правеше нещо, агитираше хората, разказваше за фестивала! Ден-два по-късно имахме вече 10 нови доброволеца, които просто бяха минали през градската, бяха се вдъхновили от онова, което правим и бяха поискали да ни помогнат.
Може би е подходящо тук да ви споделя какво ми разказа Габито една вечер след като бяхме капнали и тъкмо бяхме събрали инфо-центъра. Тя раздаваше брошури с табела „Безплатна прегръдка” и я срещнали някакви нейни познати. След като им разказала за какво иде реч те й казали „Сигурно много ти плащат да го правиш това.” Еми не. Цъкаме си го доброволно, защото ни е кеф. Защото ни е кеф да помагаме за най-голямото младежко събитие в града на една от малкото организации, на която й пука за младите хора. Защото ни е готино да се запознаваме с някви супер яки хора, с които може би сме се разминавали 1 милион пъти, но никога не сме имали възможността да общуваме. И най-вече защото сме луди глави и ни прави удоволствие да тичаме напред-назад и да се чувстваме полезни.
15 септември, признавам си, вече беше мъчителен. Пети ден информационен център. Задачите бяха станали още повече – раздавахме брошури, приканвахме да попълват анкети, обяснявахме защо трябва да се попълват и декларации. Всеки се щураше нанякъде. Плакатите почти бяха разлепени, флаерите намаляваха... Аз бях на крак от 7 сутринта и на всичко отгоре бях водещ на откриването на учебната година. Честно казано тоя ден го прекарах в стоене седнала и нямах кой знае колко желание да правя каквото и да било.
За сметка на това, на 16ти ми се върна! Сутринта бях на смяна на конференциите в библиотеката. Имах желание да отида на училище по дяволите, но заминах към къщичката и там си и останах до 14:30. Какво толкова правих.... Разпределяхме доброволците за втория ден на феста, който беше най-голям и най-важен, раздавах извинителни бележки и писах съобщения. По време на втория учебен час отидох до Сотирова да й дам списък с доброволците, както и плакаите за фото-изложбата на РР. Другите два часа, които карах, не бяха кой знае колко ползотворни – имах други неща в главата. Зарязах даскало и се върнах в къщичката. Списъци, бележки, съобщения....
Вечерта на 16ти имаше предпартита, ама честно казано, нямах никакви сили. Прибрах се към 10 и заспах.
Сутринта в 7:40 ми звъни Мозъка. „Мимииии, кво правиш?” (Кво се прави по тва време?) Той реално беше в толкова добро настроение, че успя да ме вдъхнови дори и толкова рано сутринта. Станах, ядох и заминах към разкопките. Там вече беше лудница – разпъваха се шатри, търкаляха се макари, подготвяше се озвучението.
В къщичката се бяха понасъбрали доброволците и Пламина с един списък в ръце им казваше кой къде трябва да отиде. Подхвърляха се 10 радиостанции, които щяха да ни служат в идните 2 дена да поддържаме връзка помежду си. Господин Алън Куртев се появи към 10 и с него открихме фестивала към 12. После връчих микрофона на Ана-Мария и отидох на кормуване.
Докато аз си карам, можете да прочетете едно пряко включване от Пламси:
Напоследък често определям някои свои преживявания като ЛУДНИЦА!, но едва на 17 септември осъзнах, че злоупотребявам с употребата на тази дума, защото ако да преди това съм преживявала някакви „лудници”, то не знам как да опиша този ден с 1 дума, колкото се може по-експресивно. Цял ден „хвърчене” (заради скоростта, с която трябваше да се предвижвам от едното до другото място) между Колодрума, Разкопките и Къщичката и през цялото време толкова много деца се смеят, подскачат, крещят от радост. Всеки 2ри човек питаше „Ама, какво е това и колко струва?” и като чуеха, че всичко е безплатно, моментално се отправяха към един от двата форума. Цялата тази картинка, която нямаше да бъде същата и без ентусиазирания вид на нашите доброволци, не ми позволяваше да си мисля дори да спра на едно място.
Два часа по-късно фестивалът си вървеше чудесно. Наложи се отново да покривам за малко Ана-Мария и да представя вокална формация „Звездопад”. Тва са едни мега сладки дечица. След това Раличе ме хвана за ръката и ме заведе при „ХаХаХа Импро Театър”, които ми заявиха нещо от типа на „Ние излизаме, подгряваме публиката, пускаме музика и ти започваш да танцуваш”... Ъ? Не, сериозно... (Кратка вметка: „ХаХаХа Импро Театър” са група за импровизационен театър, които работят в София и освен всичко друго правят и курсове. Малко линк: http://www.hahahaimpro.com/) „Ъ... може ли да си взема компания?” Можеше. Така от самотен танцьор ХаХаХа вече имаха цял балет – аз, Елена и тати... Не, сериозно...
Тръгнах си преди да започне музикалната сцена и се прибрах с ясната идея да си легна. Да, ама не. Ходих да пия някви сокчета и си легнах в 2. (Много грешно решение.)
На 18ти сутринта нямах сили да стана! Пламинка ми звъни и ми казва, че нямаме ключ за къщата и нямаме доброволци за първа смяна! Ставам, пия мляко, обличам се и излизам. Закъснявам. По пътя срещам Камелия и Невена. Спасение! Евала на тия сладури, че се съгласиха да покрият първа смяна.
Бръм бръм и този ден мина. На фона на тичането на 17ти, 18ти си беше спокоен. Водещите ни бяха отишли да се подготвят за историческата възстановка и аз се правех на водещ. Не много успешно. Общо взето за мен нещата на този ден вървяха ок. Въпреки че някои хора от екипа скъсаха много нерви с разни индивиди, но не съм аз човекът, който трябва да го разказва.
В 8 часа досърбахме инфо-центъра и отидохме да се отчетем в къщичката, там Ромина правеше статистика на тениските. Не беше много щастлива, всъщност. С Пламс всехме кашончето с анкетите, от което трябваше да се изтеглят печелившите от томболата на магазин “Mania”. На излизане от „Бръшляновата къща” бях толкова спокойна, че имах време дори да затворя вратата след себе си. В този момент за мен лично фестивалът беше свършил. Доброволците си знаеха последните смени, имаше осигурени фотографи, всичко беше тип-топ. Пълно спокойствие. На разкопките Мозъка и Раличка още тичаха, а Калата търкаляше макари. Моята задача до края на вечерта беше друга – да отида в Радио Стара Загора и заедно с Деси да представя „ССИК – Различният поглед” в „Пожар в ефира”.
След участието си установих, че си знам репликите наизуст. Бях разказвала на сдружението толкова много пъти, че на сън да ме бутнеш сигурно щях да мога да кажа всичко.
Върнахме се на Main Stage точно в 21:30 за Kottarashky. Зяпахме как въртят похове и слушахме музика. Срещнах Дидака и в голямата си еуфория му разказах за последние няколко дена. 22:30 концертът приключи. Раличе дойде при нас, гушна ме и каза с тотално успокоение в гласа „Честит фестивал!” Минути по-късно Емо ме замисли, че свъщност си честитим края на фестивала, а не началото. И защо не? Все пак за нас работата е свършена едва кога всичко приключи. Боби вървеше към нас и ние понечихме да я гушнем и да й честитим феста, но тя беше видимо притеснена, защото трябваше да се оправя с полицаите. Бяхме нарушили вечерния час с 30минути...
Отново се прибрах и заспах.
Спомням си, че миналата година много ме беше яд, че не мога да ида на вечерните партита. Тази година можех, но нямах сили. Въпреки това не съжаляам.
Получи се един доста силен фест. И за да не излгежда, че всичко е вървяло като в някакъв измислен свят изключително префектно, ще вметна, че си имахме ups and downs, имахме спорове и доста големи скандали. Имахме и трудости. Много трудности. Но в крайна сметка когато сега се обръщам назад осъзнавам, че всичко си е заслужавало.
В деня преди феста с Пламс ходихме на кафе Марто и Румен, които нямаше как да не забележат притеснението и нервността ни. За пореден път завъртяхме темата за доброволчеството и какво виждаме в него и заслужават ли си всички скъсани нерви. Моят отговор е супер категоричен – да! Защото да помагам на Мозъка, Боби, Ромина и Раличка в организирането на такова огромно събитие имаше безброй плюсове. Кога иначе щях да участвам в даване на пресконференция? И кога щях да се запозная с всички прекрасни млади хора, които ни помагаха?
Тук е моментът за онези по-горе споменати благодарности: БЛАГОДАРЯ на всички доброволци, които се включиха, помагаха, отделиха време и енергия за този фестивал. Радвам се, че има хора, на които им пука за изкуството и за които е важно да бъдат активни и полезни. Вдъхновихте ме. Благодаря!
Завършвам със случка, която Пламс ми разказа. Седяла си тя на 17ти на разкопките и видяла, че една от доброволките ни плаче. Няма да казвам какво си е помислила в първия момент. Отивайки при нея, мацката й казала, че плаче, защото всичко свършва. „Какво ще правим сега?”
Всъщност... не знам... Наистина... Вложихме толкова много време и енергия в нещо, което беше като огромен зврив от енергии, емоции и изживявания... Сега като пиша това си спомням някакви детайли, които бях позабравила и ми става още по-хубаво като си спомням.
Еми сладури, освен да мислите за догодина. Аз, за съжаление, няма да мога да помагам, но това далеч не значи, че „ССИК – Различният поглед” ще остане без доброволци. Напротив, виждайки ентусиазма на всички покрай феста съм 100% убедена, че благодарение точно на тези хора петото издание на ЕМФИ ще бъде още по-голяма лавина от младежко изкуство!
П.П.: За нас задачките около ЕМФИ не са свършили.Селекцията на стотиците снимки е в процес, а грамотите за участвалите ще бъдат раздадени на 13.10.2011.
