На междуучилищното имаме 5 победи и само един загубен гейм - интервюто на Митака след победата

След победата на мъжкия волейболен отбор на ГПЧЕ „Ромен Ролан” на междуучилищното състезание Димитър Митев със страхотен ентусиазъм отговори на въпросите ми за статията в НБП. Ето как най-добрите в града се готвиха за мачовете, усетиха победата и какво си пожелаха след нея:

1. Как се чувствахте на полето, печелейки последната точка?

Последната точка беше най-дългата от всички. Очаквах я в три поредни разигравания, спечелени от МГ, но вярвах, че ще спечелим. Тя беше доста късметлийска, за това и не можах да разбера как изведнъж цялата публика се изсипа върху нас. Всичко се разви за секунди и едва когато видях и докоснах купата разбрах какво всъщност сме направили...

2. Очаквахте ли победата?

Победата ч очаквахме още след миналогодишната ни загуба. Тогава се надъхахме супер много и решихме тази година да сме на върха. Преди мача си личеше малко колебание и несигурност в победата, но духът на отбора и сплотеността ни помогнаха да настигнем в резултата и да го обърнем в наша полза.

3. От кога се подготвяте за това състезание? От кога тренирате в този състав на отбора?

Честно казано Христо и аз се подготвяхме още от осми клас (тогава за пръв път докоснах волейболна топка). Всеки ден в обедната почивка играехме в салона. След това в девети клас се събрахме и с останалата част от отбора и започнахме да си тренираме сами. Още тогава бяхме готови за състезание, но не ни заведоха. Миналата година, пък, срещнахме много силни съперници и отпаднахме рано, рано. И тази година след многобройни тренировки и контроли стигнахме до върха.

4. Колко победи имате на това междуучилищно?

На междуучилищното имаме 5 победи и само един загубен гейм. Но ако сметнем всички мачове, които сме играли (официални и контроли) сме с 15 поредни победи, без загуби.

5. Кой е треньорът ви? Може ли да се каже, че дължите голяма част от победата си на него?

Нашият треньор е Бистра Иванова, но да се каже „треньор” е малко неточно, по-скоро наставник. Разбира се сме благодарни за топките, които ни даде, за да тренираме и че ни заведе на състезанието, но ние нямахме обособени дни и часове за тренировка. Въпреки това ние оставахме след часовете и играехме в часовете на другите ученици, но също така често бяхме гонени, защото им пречехме. Благодарни сме и на господин Иванов, госпожа Христова и госпожа Касърова, които ни влязоха в положение и когато беше възможно ни оставяха да потренираме. Може би голямата заслуга за трудностите ни има ръководството на училището, от което зависи определянето на специални часове за тренировки. За това смятаме при предаване на купата да помолим г-жа Сотирова да ни бъдат отделени часове за тренировки.

6. Кои бяха най-сериозните ви противници?

Всеки противник кри собствен стил на игра и не бива да бъде подценяван, но може би най-голяма трудност ни беше ПМГ „Гео Милев”, защото отборът им се състои от доста добри спортисти. С тях открихме и закрихме турнира, като финалът беше изпълнен с много емоции и победата не беше толкова според физическите сили, а се дължеше на концентрацията и здравите нерви...

7. Кое е най-трудното, когато излезеш на полето?

Най-трудното на терена е да запазиш самообладание, да мислиш трезво и да преценяш всяка ситуация.

8. До колко нагласата на съотборниците ти влияе на твоята?

Нагласата за победа винаги помага. Когато след спечелена точка се съберем и извикаме дружно, това нахъсва всички и ако един от нас започне да пада духом всички му помагат да се завърне в играта и да даде най-доброто от себе си. Затова освен техника и височина се иска и дух.

9. А до колко е важна агитката на подобни мачове?

Хубаво е да има агитка (това все пак са хората, които оценяват и подкрепят направеното от теб), но на повечето мачове нямахме. Евала за последния, залата буквално изригна!

10. Искаш ли да се занимаваш професионално със спорт? А ще продължиш ли да се занимаваш с волейбол в свободното си време?

Да, разбира се, че искам да се занимавам професионално, но това е много трудно, тъй като съм доста нисък и реализацията ми би била доста тежка, дори невъзможна. За сега смятам да се задържа единствено на любителско ниво, но ако се появи алтернатива – готов съм.

11. Кое е влече във волейбола повече, отколкото другите спортове?

Честно казано – не знам. Пробвал съм и други спортове, но не се получаваше така добре както волейбола. А и този спорт като че ли не е толкова популярен. Всяко хлапе се впуска към футбола или баскетбола, а волейболът остава настрана. Голяма заслуга да започна да играя има Христо. Той първи ме зариби и започнахме двамата да си играем в осми клас и ето ни сега на върха в община Стара Загора...

12. Как мислиш ще се представите на областното?

До областното има доста време, то ще бъде чак април месец. Също така не познаваме противниците си, като цяло ще плуваме в непознати води. Но се надяваме и там да пожънем успехи. Разбира се, ако искаме победа трябва да тренираме двойно, даже тройно, затова ще се опитаме да за измолим подходящи условия, където да провеждаме тренировките си.

Материалът се намира на стр. 55 от брой 9 на вестник „Национална Бизнес Поща”. Уникалната снимка на отбора, която Боян направи в деня на победата е на първа страница!

ШЕМЕТНА НАДПРЕВАРА, Стара Загора *от 20.06.2010*

 Часът е 8:00, а аз още не съм излязла от къщи. В 8:05 вече успешно съм в двора на ГПЧЕ-то, където с изненада установявам, че има още поне 25 отбора, почти всеки, от които е много сериозна конкуренция. Варират от мажоретки до волейболисти, а моят се състои от още две момичета – Калина (Кик) и Пламина. На бързо преценяваме конкуренцията и както ще ни стане ясно в последствие сме много прави.

Състезанието има 4 различни маршрута означени с триъгълниче, кръгче, хиксче и още нещо. Нашият е триъгълничето. Надпреварата започва с решаване на задача, с която се затрудняват дори и най-добрите математици (и техните майки). Сега е моментът да спомена, че в правилата е забранено да се ползват таксита, а имаме право да разчитаме само на собствените си крака и на градския транспорт (който в събота е не особено надежден). За сметка на тези ограничения, мобилните ни телефони остават в нас и можем да звъним, на когото си искаме за информация. Едва ли има отбор, който не се възползва от това свое право.

 преди старта

                  Кратко описание на нашия маршрут: ГПЧЕ, паркът на Загорка, градската градина, чешмата на Три чучура, исторически музей, паметникът на подполковник Калитин. Градинката на житния Алан, Алековият кът, Китайски ресторант „Китайски град”, ГПЧЕ.

 Всяка задача изисква различни знания и умения, но мисля, че общото мнение е, че тази на Чучурите е най-забавна – пълнене на шишета с вода само с подръчни материали. Този проблем намира много решения – някои пълнят устата си с вода, изплювайки я в шишето, други хващат торбички и опаковки, но най-краен е участник, който пълни собствената си раница с чешмяна вода. Тръгваме си мокри до кости, но силно освежени. Гордостта на нашия отбор е изпитанието на парка Калитин, където трябва да подреждаме одата „Опълченците на Шипка”. Какво като не можем да тичаме, нали по литература сме супер! (Даже Жени ни се кефи.) За мен най-ужасяващо е на Алана, защото след 2 опита за преброяване колчетата на оградата имаме един и същ грешен резултат. Чакаме известно време, за да изтече наказанието.

 
на чешмата

                 12:00 се намираме вече пета минута на спирката на ГПЧЕ и нервно гледаме дали се задава автобус номер 2 за „Жабките”. Няма време за губене и тръгваме пеша. Изключвайки факта, че се губим 3 пъти по пътеката за Алековия кът и че не успяваме да спукаме балоните в играта, поне си почиваме, за да тръгнем да търчим към китайския ресторант, който е предпоследният пункт. Там ни чака порция яйца с къри, чили, горчица и черен пипер. Кик се жертва за отбора и получаваме последната задача, която гласи „Congratulations! […] отивайте на финала!” На финалната крива изпреварваме един от отборите и финишираме седми. Невероятно щастливи сме, разбира се!

Грешките на повечето отбори като цяло са на няколко места – откриването на парка на Калитин и познаването на китайския ресторант. Масово всички объркват „Китайски град” с „Китайски квартал” и си удължават пътя с около половин час.

Въпреки множеството издънки и грешки на края сме доволни. Не знам дали някой от нас скоро е тичал толкова много и е посетил такъв голям брой места в града за един ден. Въпреки желанието си в началото да бъдем организатори на състезанието догодина, накрая променяме мнението си. Да си състезател е мноооого вълнуващо!

Вярно, имаме мускулна треска и миришем на пот (извинявам се за откровението, ама си е така), НО всяко едно усилие си заслужава. Хубаво е да имаш цел, да се бориш за нея и да премериш сили с връстниците си.

Докато пиша това осъзнавам, че може би е единственият ми позитивен пост, от както имам блог. Да не говорим, че е може би и единственото наистина позитивно и надъхващо събитие за последните седмици. Искам от името на отбора (а и надявам се от името на всички участници) да благодаря на организаторите за страхотното състезание, за това, че са изтърпели сума ти простотии и са имали желанието да подготвят нещо разнообразно и интересно в иначе не толкова разнообразното ни и интересно ежедневие!