Незавършеният пост на един фестивал

Направо не знам откъде да започна! Може би трябваше да постна в блога си веднага след ЕМФИ „Различният поглед” 2011, но пълната липса на време и необходимостта пак да тръгвам на училище не ми помогнаха много в писането.

Anyway, тази година за пръв път успях да надникна от другата страна на Фестивала и честно казано беше УНИКАЛНО! Та ето малко от кухнята на „ССИК – Различният поглед”.

Както казва Мозъка, един фестивал започва от последния ден на предишния, тъй че за четвъртия ЕМФИ има идейки още от 19 септември 2010. Моето скромно участие, обаче, се свеждаше почти до нула преди началото на август тази година. Както можете да се досетите, „Различният поглед” е сдружение с нестопанска цел, следователно можем да разчитаме само на пари от спонсорства (казано по друг начин – дарения, или пък да си го кажем направо – подеяния). Кратка вметка за онези, които имат намерение да организират ежегодни събитиия:  обмисляйте от кои фирми ще искате пари още в началото на календарната година, за да могат да ви включат в бюджета си. Тук е моментът пък аз да благодаря на нашите спонсори и партньори: областният управител Йордан Николов, Живко Тодоров за ежегодната му подкрепа, BULAgrgo, Каолин АД, abo Granity, Булсатком, PRAKTIS и City Hotel. Също така на книжарница „Авеста Принт” (това е мега яката книжарница срещу операта, откъдето можеш да си намериш почти всичко), както и Studio One (евала на Жоро за ангажираността и търпението!).

След малко ще следват и още благодарности, но преди това малко предистория.

Въпреки малко трудното набавяне на средства, подготовката за феста вече беше в разгара си и нямаше връщане назад. Боряна Каниду, нашият любим психар <3, всеки ден с типичния за нея позитивизъм ни повтаряше, че мечтите ни ще се сбъднат и че фестът ще се случи. Така и стана.

За няколкото месеца около фестивалът научих нещо много важно – екипната е работа е онова, което кара нещата да се случват. И го научих благодарение на едни прекрасни 90 човечета, които бяха наши доброволци за дните на феста и надявам се ще останат наши приятели за бъдещи младежки събития. За задачите на тези прекрасни младежи отговаряхме аз, Пламина и Елена и по този повод имахме гръмкото звание „координатори”. Доброволец за фестивала можеше да стане всеки, който е попълнил бланката за кандидатстване, намираща се на сайта на сдружението. Мозъка, в своя момент на черногледство, очакваше на повече от 10 човека, а в един момент се отзоваха около 80.

(Мисля да се извиня на Пламина и Елена, че в първите дни около отганизирането на доброволци бях скатала малко и бях на море, а след това на Дунав, но поне имах възможността да си комуникирам с всички хора по мобилния.)

Агитирането на толкова хора не е лесна работа. Всичко започва с телефонен разговор с всеки един от тях, представляващ нещо от типа на: „Здравей, казвам се Мария Хънтова от сдружение „Различният поглед” и ти се обаждам във връзка с молбата ти за доброволец...” и т.н. и т.н. Само за един ден бях повторила тия реплики около 20 пъти и мога спокойно да кажа, че ги знаех наизуст. След телефонното включване идва и личната среща. С Пламс се опитахме да не събираме едновременно повече от 15 човека, за да са ползотворни събиранията ни. Имаш нещо много странно в това да стои пред хора и да им обясняваш някакви неща. Още по-странно е, когато се чустваш като „лидер” на хора, които реално са на твоята възраст.

Имахме доброволци в няколко области – информационна дейност, снабдяване, фотография и видео, флашмоб и медии. В някакъв момент, обаче, всички позиции се препокриха и всеки правеше онова, което му харесваше и което не го натоварваше.

Реалният адреналин около феста се усети на 11 септември – първият ден, в който имахме информационна шатра в градската.

Схемата беше ясна – трима човека на смяна стоят на шатрата и дават информация за събитието на всеки, който минава наоколо или спре при тях, други трима раздават брошури по главната и приканват хората да дойдат на фестивала. Това, разбира се не бяха обикновени раздавачи, защото в „Разлчиния поглед” нищо не е обикновено. Всеки от тях си беше измислил начин да привлича вниманието към себе си – каращи ролери, раздаващи безплатни прегръдки, подаряващи бланончета на децата, облечени странно – всички бяха толкова различни!

Еуфорията около първия ден ме вдъхнови супер много и тотално прогони притесненията ми, че нещата евентуално няма да се случат. Първата смяна бяха 6 човека, но в някакъв момент, при това още на първия ден, около шатрата тичаха не 6, а поне 10 доброволеца, всеки правеше нещо, агитираше хората, разказваше за фестивала! Ден-два по-късно имахме вече 10 нови доброволеца, които просто бяха минали през градската, бяха се вдъхновили от онова, което правим и бяха поискали да ни помогнат.

Може би е подходящо тук да ви споделя какво ми разказа Габито една вечер след като бяхме капнали и тъкмо бяхме събрали инфо-центъра. Тя раздаваше брошури с табела „Безплатна прегръдка” и я срещнали някакви нейни познати. След като им разказала за какво иде реч те й казали „Сигурно много ти плащат да го правиш това.” Еми не. Цъкаме си го доброволно, защото ни е кеф. Защото ни е кеф да помагаме за най-голямото младежко събитие в града на една от малкото организации, на която й пука за младите хора. Защото ни е готино да се запознаваме с някви супер яки хора, с които може би сме се разминавали 1 милион пъти, но никога не сме имали възможността да общуваме. И най-вече защото сме луди глави и ни прави удоволствие да тичаме напред-назад и да се чувстваме полезни.

15 септември, признавам си, вече беше мъчителен. Пети ден информационен център. Задачите бяха станали още повече – раздавахме брошури, приканвахме да попълват анкети, обяснявахме защо трябва да се попълват и декларации. Всеки се щураше нанякъде. Плакатите почти бяха разлепени, флаерите намаляваха... Аз бях на крак от 7 сутринта и на всичко отгоре бях водещ на откриването на учебната година. Честно казано тоя ден го прекарах в стоене седнала и нямах кой знае колко желание да правя каквото и да било.

За сметка на това, на 16ти ми се върна! Сутринта бях на смяна на конференциите в библиотеката. Имах желание да отида на училище по дяволите, но заминах към къщичката и там си и останах до 14:30. Какво толкова правих.... Разпределяхме доброволците за втория ден на феста, който беше най-голям и най-важен, раздавах извинителни бележки и писах съобщения. По време на втория учебен час отидох до Сотирова да й дам списък с доброволците, както и плакаите за фото-изложбата на РР. Другите два часа, които карах, не бяха кой знае колко ползотворни – имах други неща в главата. Зарязах даскало и се върнах  в къщичката. Списъци, бележки, съобщения....

Вечерта на 16ти имаше предпартита, ама честно казано, нямах никакви сили. Прибрах се към 10 и заспах.

Сутринта в 7:40 ми звъни Мозъка. „Мимииии, кво правиш?” (Кво се прави по тва време?) Той реално беше в толкова добро настроение, че успя да ме вдъхнови дори и толкова рано сутринта. Станах, ядох и заминах към разкопките. Там вече беше лудница – разпъваха се шатри, търкаляха се макари, подготвяше се озвучението.

В къщичката се бяха понасъбрали доброволците и Пламина с един списък в ръце им казваше кой къде трябва да отиде. Подхвърляха се 10 радиостанции, които щяха да ни служат в идните 2 дена да поддържаме връзка помежду си. Господин Алън Куртев се появи към 10 и с него открихме фестивала към 12. После връчих микрофона на Ана-Мария и отидох на кормуване.

Докато аз си карам, можете да прочетете едно пряко включване от Пламси:

Напоследък често определям някои свои преживявания като ЛУДНИЦА!, но едва на 17 септември осъзнах, че злоупотребявам с употребата на тази дума, защото ако да преди това съм преживявала някакви „лудници”, то не знам как да опиша този ден с 1 дума, колкото се може по-експресивно. Цял ден „хвърчене” (заради скоростта, с която трябваше да се предвижвам от едното до другото място) между Колодрума, Разкопките и Къщичката и през цялото време толкова много деца се смеят, подскачат, крещят от радост. Всеки 2ри човек питаше „Ама, какво е това и колко струва?” и като чуеха, че всичко е безплатно, моментално се отправяха към един от двата форума. Цялата тази картинка, която нямаше да бъде същата и без ентусиазирания вид на нашите доброволци, не ми позволяваше да си мисля дори да спра на едно място.

Два часа по-късно фестивалът си вървеше чудесно. Наложи се отново да покривам за малко Ана-Мария и да представя вокална формация „Звездопад”. Тва са едни мега сладки дечица. След това Раличе ме хвана за ръката и ме заведе при „ХаХаХа Импро Театър”, които ми заявиха нещо от типа на „Ние излизаме, подгряваме публиката, пускаме музика и ти започваш да танцуваш”... Ъ? Не, сериозно... (Кратка вметка: „ХаХаХа Импро Театър” са група за импровизационен театър, които работят в София и освен всичко друго правят и курсове. Малко линк: http://www.hahahaimpro.com/) „Ъ... може ли да си взема компания?” Можеше. Така от самотен танцьор ХаХаХа вече имаха цял балет – аз, Елена и тати... Не, сериозно...

Тръгнах си преди да започне музикалната сцена и се прибрах с ясната идея да си легна. Да, ама не. Ходих да пия някви сокчета и си легнах в 2. (Много грешно решение.)

На 18ти сутринта нямах сили да стана! Пламинка ми звъни и ми казва, че нямаме ключ за къщата и нямаме доброволци за първа смяна! Ставам, пия мляко, обличам се и излизам. Закъснявам. По пътя срещам Камелия и Невена. Спасение! Евала на тия сладури, че се съгласиха да покрият първа смяна.

Бръм бръм и този ден мина. На фона на тичането на 17ти, 18ти си беше спокоен. Водещите ни бяха отишли да се подготвят за историческата възстановка и аз се правех на водещ. Не много успешно. Общо взето за мен нещата на този ден вървяха ок. Въпреки че някои хора от екипа скъсаха много нерви с разни индивиди, но не съм аз човекът, който трябва да го разказва.

В 8 часа досърбахме инфо-центъра и отидохме да се отчетем в къщичката, там Ромина правеше статистика на тениските. Не беше много щастлива, всъщност. С Пламс всехме кашончето с анкетите, от което трябваше да се изтеглят печелившите от томболата на магазин “Mania”. На излизане от „Бръшляновата къща” бях толкова спокойна, че имах време дори да затворя вратата след себе си. В този момент за мен лично фестивалът беше свършил. Доброволците си знаеха последните смени, имаше осигурени фотографи, всичко беше тип-топ. Пълно спокойствие. На разкопките Мозъка и Раличка още тичаха, а Калата търкаляше макари. Моята задача до края на вечерта беше друга – да отида в Радио Стара Загора и заедно с Деси да представя „ССИК – Различният поглед” в „Пожар в ефира”.

След участието си установих, че си знам репликите наизуст. Бях разказвала на сдружението толкова много пъти, че на сън да ме бутнеш сигурно щях да мога да кажа всичко.

Върнахме се на Main Stage точно в 21:30 за Kottarashky. Зяпахме как въртят похове и слушахме музика. Срещнах Дидака и в голямата си еуфория му разказах за последние няколко дена. 22:30 концертът приключи. Раличе дойде при нас, гушна ме и каза с тотално успокоение в гласа „Честит фестивал!” Минути по-късно Емо ме замисли, че свъщност си честитим края на фестивала, а не началото. И защо не? Все пак за нас работата е свършена едва кога всичко приключи. Боби вървеше към нас и ние понечихме да я гушнем и да й честитим феста, но тя беше видимо притеснена, защото трябваше да се оправя с полицаите. Бяхме нарушили вечерния час с 30минути...

Отново се прибрах и заспах.

Спомням си, че миналата година много ме беше яд, че не мога да ида на вечерните партита. Тази година можех, но нямах сили. Въпреки това не съжаляам.

Получи се един доста силен фест. И за да не излгежда, че всичко е вървяло като в някакъв измислен свят изключително префектно, ще вметна, че си имахме ups and downs, имахме спорове и доста големи скандали. Имахме и трудости. Много трудности. Но в крайна сметка когато сега се обръщам назад осъзнавам, че всичко си е заслужавало.

В деня преди феста с Пламс ходихме на кафе Марто и Румен, които нямаше как да не забележат притеснението и нервността ни. За пореден път завъртяхме темата за доброволчеството и какво виждаме в него и заслужават ли си всички скъсани нерви. Моят отговор е супер категоричен – да! Защото да помагам на Мозъка, Боби, Ромина и Раличка в организирането на такова огромно събитие имаше безброй плюсове. Кога иначе щях да участвам в даване на пресконференция? И кога щях да се запозная с всички прекрасни млади хора, които ни помагаха?

Тук е моментът за онези по-горе споменати благодарности: БЛАГОДАРЯ на всички доброволци, които се включиха, помагаха, отделиха време и енергия за този фестивал. Радвам се, че има хора, на които им пука за изкуството и за които е важно да бъдат активни и полезни. Вдъхновихте ме. Благодаря!

Завършвам със случка, която Пламс ми разказа. Седяла си тя на 17ти на разкопките и видяла, че една от доброволките ни плаче. Няма да казвам какво си е помислила в първия момент. Отивайки при нея, мацката й казала, че плаче, защото всичко свършва. „Какво ще правим сега?”

Всъщност... не знам... Наистина... Вложихме толкова много време и енергия в нещо, което беше като огромен зврив от енергии, емоции и изживявания... Сега като пиша това си спомням някакви детайли, които бях позабравила и ми става още по-хубаво като си спомням.

Еми сладури, освен да мислите за догодина. Аз, за съжаление, няма да мога да помагам, но това далеч не значи, че „ССИК – Различният поглед” ще остане без доброволци. Напротив, виждайки ентусиазма на всички покрай феста съм 100% убедена, че благодарение точно на тези хора петото издание на ЕМФИ ще бъде още по-голяма лавина от младежко изкуство!

П.П.: За нас задачките около ЕМФИ не са свършили.Селекцията на стотиците снимки е в процес, а грамотите за участвалите ще бъдат раздадени на 13.10.2011. 

Една нощ като гардеробиер на Римската империя

Доскоро, честно казано, рядко се замислях за хората, които са замесени в организирането на събитията, които посещавам. В последно време действително ми се случваше доста по-често, тъй като станах част от „Различния поглед” (www.razlichniatpogled.org) и някак си се намирам в „кухнята”. Вчера, обаче наистина за пръв път си дадох сметка колко по-различен е погледът от другата страна на едно събитие.

„Нощ на музеите” се организира вече многократно в Стара Загора и тази година освен посещението на музеите предлагаше доста игри и занимавки. Моето участие в тази нощ започна още на 3 май, когато вместо да караме час по биология, бяхме извикани в зала „Америка за България”, за да ни бъде презентирано „нещо”. Можете да си представите ентусиазма ми, имайки предвид, че на същия ден трябваше да си направим снимка за „Пътеки” и да си приемам германците. Може би за сефте в живота ми, наистина чух нещо интересно, идващо от тази зала, а именно, че на 14 май е нощта на музеите, за която РИМ търси възможно най-голям брой доброволци, които активно да се включат в дейностите на музеите и галериите на тази дата. С Пламинка на секундата си казахме „Отиваме!”, но честно казано избягахме от отговорност и решихме не ние да записваме останалите желаещи. Тази задача поеха Христо и Димитър и евала им правя за прекрасно свършената работа. От тях се искаше да имат списък с желаещите, който да съдържа e-mail адрес и трите имена. Освен това те си направиха труда да обиколят всички стаи, да попитат всеки по отделно ще може ли да дойде на срещите и ако не – ще участва ли изобщо. Онова, което ми направи впечатление беше, че нямаше и един отказал се! А и да се беше отказал щеше да загуби доста тръпка.

Първата среща на всички доброволци беше на 10 май(, което беше перфектно, тъй като немците тъкмо си бяха тръгнали.) Общият ни брой, ако не се лъжа не надвишаваше 30, затова трябваше да се разделим два смени – първа от 7 до 10 и втора до 1. „Ще е дълга вечер”, подозирахме доста правилно още тогава. С Пламс и Филип от „В” клас ни сложиха първи при римските тоги. След това останахме сменници и моя милост веднага се опита да си измисли някаква схема да се отърве набързо още след първата смяна. В последствие нямах никакво желание да го правя.

Римските дрехи са се състояли от 2 част – туника и тога. Имали са и бельо, но ние не го представихме пред широката общественост. Тогите са били с тънки червени (или лилави) ленти, които са били най-скъпото в тази дреха, защото са се правели от боя, извличана много трудно. Само императорът е имал право да носи изцяло червена тога, като символ на властта. Ние, като гардеробиери на Римската империя бяхме натоварени с тежката задача да облечем всеки желаещ в тога, да го ситуираме до портата и да го снимаме.

НО преди това за мен имаше и друга задачка. По план на входа на музея трябваше да е Габриела, която да раздава пъзелчета на всеки един посетител. „Целта на тези пъзелчета всъщност е да преборим колко човека са посетили нощта на музеите, а за вас остават като малък сувенир от това събитие” казах поне 200 пъти, усмихвайки се дружелюбно. (Малко backstage info: не съм сигурна в крайна сметка дали трябваше или не да казваме, че това е статистика, тъй като колежката от музея каза да си мълчим, пък колегата от форума обясняваше на всеки заинтересувал се посетител.) Изненада ме напливът от хора, още в 7 часа, който не стихна почти до 12. Изумиха ме разговори между майка и дете от типа на „За какво са тия пъзелчета?” – „Нямам абсолютно никаква идея.” Попитай! Ще ти бъде отговорено! Така се придобиват знания, duh. Въпреки подобни възмутителни моменти, учудващо за себе си, бях изключително ентусиазирана и положително заредена. Ако съм научила нещо, то е, че хората обичат усмихнатите и приветливи хора и от тях каквото и да им дават, ще го вземат. Задачката да раздавам пъзели беше доста натоварваща, защото покрай теб минава целия наплив към музея, много хора, изключително много енергии, тичащи деца, нацупени деца. Но пък и много сладки усмихнати хлапета със симпатични родители, пенсионери, които ще посветят вечерта си на културата, млади семейства. А, и кметът на Стара Загора.

В 20:30 слязох да видя как са колегите ми на тогите. Доста натоварено им беше вече, но се справяха и без мен, затова се върнах на входа при Габи. След няма и 10 минути ми намериха заместник и аз изтичах надолу да помагам в гардеробиерната.

Долу беше пълна лудница вече! Събличат, обличат – абсолютна дивотия. „Облечете това като блуза, вдигнете си ръцете. (Завързвам) Сега – обърнете се, вдигнете лявата ръка (намятам, поставям). Готово. Дайте e-mail. Застанете за снимка.” Едни път снимка с табелата, един път – без. Събличаме този и викаме следващия. Не знам как с думи се описва чувството на пълна еуфория и сърцетуп, което ме обзема в такива моменти. Но якото е, че съм изключително концентрирана, действам невероятно бързо, съобразявам, правя 100 неща едновременно и не чувствам умора! 

Разбира се, имаше и кофти момента и неориентираните хора, както и онези, които мрънкаха, че видиш ли не се връзва така римска тога, понеже те със сигурност са били живи по римско време и знаят точно как ще да е било. Ама преживяхме го.

22:30 ни дойде смяната! Прекрасен момент. Ние, като вече experienced гардеробиери им показахме набързо как стават нещата., Това беше най-бързото чиракуване в историята на forever – около 5 минути. После мастърите си заминахме. Решихме, че след тази двучасова лудница заслужаваме малко почивка. Емил и Жени бяха на входа на форума и се разбрахме да ги сменим след 30 мин. За това време успяхме да пием вода, да упътим един човек до къщата – музей на Гео Милев, да отидем до тоалетната, да пишем приказка, да се снимаме с Христо и да отидем на време до форума!

Завършихме работния си ден там до 12:30, раздавайки пъзелчета. Снимахме се и с Митака (уточнение – Христо и Димитър носеха урните за дарения за знамето на старозагорското въстание и парченцата от дарителския пъзел и бяха изключително елегантно облечени). 

След тогите службата на портиер ми се стори изключително сладка и спокойна работа „Заповядайте, вземете си парченце от пъзела. Филмът е „Агора”, ще продължи още около час. Надяваме се да ви хареса!” В 12:25, когато напуснахме поста си, имахме над 900 посетители.

Обратно в музея, при тогите вече почти нямаше необлечени римляни. С Пламинка си сложихме по една тога и се снимахме на спокойствие с и без табела. Скоро очакваме снимките!

Вечерта по стар обичай завърши така:

Докато тичах нагоре-надолу из музея се чувствах доста странно. Всички хора ходеха едва-едва и се оглеждаха не особено целенасочено. Ние, от друга страна, имахме точна цел при всяко мърдане и трябваше да я изпълним максимално бързо. Някакъв страхотен контраст между хора, които се намират на уж една и също място. Някак си ми се струваше нерелано на моменти, все едно аз си се движех в един тотално различен свят или по-скоро сякаш около мен всички бяха на забавен каданс. Уникално е.

Другото изключително странно усещане от вчера беше да се разхождам из места в музея, на които никога не бих могла да отида иначе. Влязохме през служебния вход, бяхме в една лаборатория, в кабинета на директора на музея... Не много хора виждат тези помещения, а лапета като нас – хич. С две думи – много яко!

Прибрах се и едва гледах, но бях толкова изключително доволна от свършената работа! Просто обичам да действам под напрежение! <3

Общото мнение след снощи беше, че на 18 септември пак ще помагаме! Тогава има възстановка и всички ще сме облечени в тоги! „Различният поглед” разбира се също ще се включи, така че аз ще съм доста натоварена! Всеки, който се интересува, може да потърси информация в музея и да стане част от нашата уникална масовка! Гарантирам ви едно уникално преживяване!

На междуучилищното имаме 5 победи и само един загубен гейм - интервюто на Митака след победата

След победата на мъжкия волейболен отбор на ГПЧЕ „Ромен Ролан” на междуучилищното състезание Димитър Митев със страхотен ентусиазъм отговори на въпросите ми за статията в НБП. Ето как най-добрите в града се готвиха за мачовете, усетиха победата и какво си пожелаха след нея:

1. Как се чувствахте на полето, печелейки последната точка?

Последната точка беше най-дългата от всички. Очаквах я в три поредни разигравания, спечелени от МГ, но вярвах, че ще спечелим. Тя беше доста късметлийска, за това и не можах да разбера как изведнъж цялата публика се изсипа върху нас. Всичко се разви за секунди и едва когато видях и докоснах купата разбрах какво всъщност сме направили...

2. Очаквахте ли победата?

Победата ч очаквахме още след миналогодишната ни загуба. Тогава се надъхахме супер много и решихме тази година да сме на върха. Преди мача си личеше малко колебание и несигурност в победата, но духът на отбора и сплотеността ни помогнаха да настигнем в резултата и да го обърнем в наша полза.

3. От кога се подготвяте за това състезание? От кога тренирате в този състав на отбора?

Честно казано Христо и аз се подготвяхме още от осми клас (тогава за пръв път докоснах волейболна топка). Всеки ден в обедната почивка играехме в салона. След това в девети клас се събрахме и с останалата част от отбора и започнахме да си тренираме сами. Още тогава бяхме готови за състезание, но не ни заведоха. Миналата година, пък, срещнахме много силни съперници и отпаднахме рано, рано. И тази година след многобройни тренировки и контроли стигнахме до върха.

4. Колко победи имате на това междуучилищно?

На междуучилищното имаме 5 победи и само един загубен гейм. Но ако сметнем всички мачове, които сме играли (официални и контроли) сме с 15 поредни победи, без загуби.

5. Кой е треньорът ви? Може ли да се каже, че дължите голяма част от победата си на него?

Нашият треньор е Бистра Иванова, но да се каже „треньор” е малко неточно, по-скоро наставник. Разбира се сме благодарни за топките, които ни даде, за да тренираме и че ни заведе на състезанието, но ние нямахме обособени дни и часове за тренировка. Въпреки това ние оставахме след часовете и играехме в часовете на другите ученици, но също така често бяхме гонени, защото им пречехме. Благодарни сме и на господин Иванов, госпожа Христова и госпожа Касърова, които ни влязоха в положение и когато беше възможно ни оставяха да потренираме. Може би голямата заслуга за трудностите ни има ръководството на училището, от което зависи определянето на специални часове за тренировки. За това смятаме при предаване на купата да помолим г-жа Сотирова да ни бъдат отделени часове за тренировки.

6. Кои бяха най-сериозните ви противници?

Всеки противник кри собствен стил на игра и не бива да бъде подценяван, но може би най-голяма трудност ни беше ПМГ „Гео Милев”, защото отборът им се състои от доста добри спортисти. С тях открихме и закрихме турнира, като финалът беше изпълнен с много емоции и победата не беше толкова според физическите сили, а се дължеше на концентрацията и здравите нерви...

7. Кое е най-трудното, когато излезеш на полето?

Най-трудното на терена е да запазиш самообладание, да мислиш трезво и да преценяш всяка ситуация.

8. До колко нагласата на съотборниците ти влияе на твоята?

Нагласата за победа винаги помага. Когато след спечелена точка се съберем и извикаме дружно, това нахъсва всички и ако един от нас започне да пада духом всички му помагат да се завърне в играта и да даде най-доброто от себе си. Затова освен техника и височина се иска и дух.

9. А до колко е важна агитката на подобни мачове?

Хубаво е да има агитка (това все пак са хората, които оценяват и подкрепят направеното от теб), но на повечето мачове нямахме. Евала за последния, залата буквално изригна!

10. Искаш ли да се занимаваш професионално със спорт? А ще продължиш ли да се занимаваш с волейбол в свободното си време?

Да, разбира се, че искам да се занимавам професионално, но това е много трудно, тъй като съм доста нисък и реализацията ми би била доста тежка, дори невъзможна. За сега смятам да се задържа единствено на любителско ниво, но ако се появи алтернатива – готов съм.

11. Кое е влече във волейбола повече, отколкото другите спортове?

Честно казано – не знам. Пробвал съм и други спортове, но не се получаваше така добре както волейбола. А и този спорт като че ли не е толкова популярен. Всяко хлапе се впуска към футбола или баскетбола, а волейболът остава настрана. Голяма заслуга да започна да играя има Христо. Той първи ме зариби и започнахме двамата да си играем в осми клас и ето ни сега на върха в община Стара Загора...

12. Как мислиш ще се представите на областното?

До областното има доста време, то ще бъде чак април месец. Също така не познаваме противниците си, като цяло ще плуваме в непознати води. Но се надяваме и там да пожънем успехи. Разбира се, ако искаме победа трябва да тренираме двойно, даже тройно, затова ще се опитаме да за измолим подходящи условия, където да провеждаме тренировките си.

Материалът се намира на стр. 55 от брой 9 на вестник „Национална Бизнес Поща”. Уникалната снимка на отбора, която Боян направи в деня на победата е на първа страница!

Подарявам ви една по-различна "валентинка" :)

Наоколо има доста хора, които нямаше с кого да празнуват Св. Валентин, права ли съм? Аз със сигурност не съм любовта на живота ви (или пък Дядо Коледа), но това не ми пречи да ви подаря този пост като нещо мънчико, от сърце.

Във вчерашния брой на в. Национална Бизнес Поща” излезе една малка част от интервюто, което направихме дружно с Живка Кехайова. В следващите (десетки) редове го има цялото. Постарали сме се да хванем няколко гледни точки, пък вие сигурно ще намерите себе си в част от тези изказвания.

1. Имате ли свое определение за любовта и вярвате ли във вечната, виждали ли сте я у близки, роднини, възрастни...

Кольо: Любовта е сложна материя и общо взето ми е твърде рано да давам дефиниция, затова ще прескоча. Дали съм виждал, ами виждал съм-стари хора на по 60 години и нагоре които оцеляват всеки ден без да се избият взаимно, предполагам това ще е любов.

Иван: За мен любовта е странното чувство каращо се да се чувстваш опиянен от нещо което никога не си виждал , но все пак го усещаш че е около теб и спасение от него няма ; чувството което те прави едновременно превъзбуден и от части задължен към този , към когото си се влюбил . Вечната любов, макар и бидейки само термин в книгите, съм я виждал на първо място в родителите ми и не чак толкова в моите връстници, имайки в предвид факта, че половината от тях дори не могат да дефинират думата.

Кристин: Любовта е най-прекрасното и същевременно чувството, което най-много наранява, но това е Великото, което осмисля живота ни – дава ни онова, за което сме мечтали – сигурност, доверие, подкрепа. Вярвам във вечната любов не защото ежедневието ни е изпълнено с книги и филми, свързани с негаснещата любов, а защото продължавам да я виждам всеки ден в лицето на хората, на които дължа всичко – моите родители.

Данаил: По принцип вярвам в любовта... За вечната не мога да кажа. Все пак съм само на 18... Въпреки това смятам, че тя може и да съществува виждайки толкова много щастливи млади и възрастни двойки всеки ден по улицата. Може би зависи от конкретния човек, начина на мислене и т.н. Аз лично виждам любовта около себе си всеки ден – имам прекрасна приятелка от вече близо 2 години и много я обичам, родителите ми, както и моите баби и дядовци могат да се похвалят с щастливи бракове. Въпреки, че не съм от много „духовните” хора мисля, че е хубаво, че въпреки всички ежедневни трудности и проблеми голяма част от нас успяват да съхранят любовта и да се обичат.

Яна: Любовта не е някакъв термин, за да дадем точно формулирано определение. Тя не се говори, а се чувства. И все пак бих я описала съвсем накратко – онова дълбоко и неизразимо чувство, което обхваща цялата същност на човек, правейки я способна да открива позитивното във всяко едно негативно нещо. А колкото до вечната любов – вярвам в нея. Обзема ме радост, когато видя възрастни хора да вървят по улицата ръка за ръка, а и всичките ми роднини имат успешни бракове, съпроводени с щастие и любов.

Танита: Преди време бях чела някъде как малките деца определят любовта и най-много ми се запечата в съзнанието това на едно 7 годишно дете, което каза, че за него любовта е "когато мама прави кафе на татко и преди това го опитва дали е хубаво или много горещо и усмивката на баща му, когато го получи”... За мен любовта е, когато имаш човек, който те кара да се чувстваш пълноценно и страхотно само с присъствието си, човек, на когото можеш да се довериш, на когото можеш да се обадиш без причина, човек, който връща усмивката на лицето ти. Любовта е погледът на човек, поглед в очи пълни със страст, спокойствия и реалност, очи пълни с него, което сякаш у теб липсва и именно този поглед ти го дава. Вечната любов? хмм може би зависи от хората. Понякога тя прераства в неизмеримо доверие и човекът до теб се превръща в приятел, без когото не можеш. Аз смятам, че страстта е тази, която определя едни взаимоотношения дали ще са приятелство или любов. И да, защото да не съществува - ако вярваме, че я има ще я търсим и борим за нея, ако ли не - просто ще съществуваме, няма да живеем.

2. Срещали ли сте Я или нейно фалшиво  копие?

Кольо: Засега не съм я срещнал, но както казах рано ми е още, така че имам надежди да дойде :)

Иван: Любовта не може да бъде срещната от днес за утре. Тя се постига с натрупване на времето, с опознаването на човек, неговите качества и разбирания. Любов не може да бъде намерена на сила, или поне истинската и форма. Много често му се случва на човек да намери фалшивото и копие, както е ставало много пъти и с мен. Истинската любов се появява рядко в живота и човек трябва да действа на момента , иначе би било пагубно . Аз лично съм имал късмета да се сблъскам и с двете и лица .. но истинска или фалшива .. Важното е да бъде споделена.

Кристин: Срещала съм и истинската и фалшивото й копие. Не бива човек да се отчайва, а напротив – да се мотивира и да продължи да търси докато не намери желаното и мечтаното, колкото и да е трудно, защото, за да достигнеш щастието, понякога трябва да си егоистичен, да нарушаваш правила, да падаш, да ставаш, дори да нараняваш. Но е важно да знаеш, че щастието не се крие в задоволяване на поредния каприз, в поредното завоевание. Щастието е в очите на онзи, за когото си сто пъти по-готов да даваш, отколкото да вземаш.

Данаил: Не разполагам с огромен опит, както вече споменах. Мога съвсем спокойно да твърдя, че в момента се чувствам изключително щастлив с момичето до мен. Дали това е ТЯ, само времето ще покаже. Не искам да правя планове, а да си изживея щастието. Колкото до „фалшивото копие на любовта” – такова нещо няма. Има само хора с различни интереси и приоритети.

Яна: Мисля, че много малко хора знаят разликата между истинската любов и нейното ‘фалшиво копие’ и то тези, които са изпитали и двете. Аз гордо смея да твърдя, че съм срещнала истинската любов и здраво съм я омотала с въже, стремейки се да не избяга. Само мога да пожелая на всеки да изпита това прекрасно чувство.

Танита: Да, мога да твърдя, че съм я срещала. Няма нищо общо с латиноамериканските сериали или турските "сапунки". Тя е също толкова красива както е в онези детски приказки, който мама ни е чела за лека нощ. Е, да не винаги е принц, и не винаги е на бял кон - но все пак трябва да има и нещо реално. Любовта е красива, тя те кара да си усмихнат без причина, да се радваш на слънцето, на цветята или просто на това, че някой ти е направил място в автобуса. Любовта държи онзи трепет у човек, да имам предвид пеперудите, трепването под лъжичката и други такива, трепет, който се засилва при вида, прегръдката и целувката с любимия.

3. Имате ли двойка - идеал от филми, литература, картини?

Кольо: Двойка идеал няма по простата причина, че живота не е като по филмите и винаги има ръбчета за изглаждане и точно това дава смисъл на нещата

Иван: Първата идеална двойка която ми идва на първо четене, колкото и старомодно да звучи, са героите на Шекспир - Ромео и Жулиета . Макар и силната конкуренция на извлечените от холивудските продукции двойки, те не могат дори да стапят на една писта с едновремешната чиста представа за любов. Не само споделена, но и идеята, че трябва куп изпитания да бъдат преминати за нейното осъществяване е факта, който прави тази двойка не само неповторима, но и пример за сравняване с много други съвременни влюбени .  :)

Кристин: Имах от реалния живот, но за съжаление вече не са заедно.

Данаил: Според мен е пълна глупост да се стремим към любов като по филмите. В реалния живот нещата изглеждат много по-различно. Нито филми, нито книги, нито картини могат да пресъздадат отношенията между двама души. Така че – не нямам подобни идеали, защото това си е моят живот и ще го живея според моите виждания и идеи, а няма да се стремя да бъда някой друг.

Яна: И да, и не, а може би по-скоро второто. Филмите и литературата ни карат да изградим идеал на съвършената любов – как принцът на бял кон ще спаси своята принцеса от лапите на звяра, как ще бъдат споделени всички тайни на фона на потъващия кораб, как Целувката ще спаси цялото кралство от забвение. И като споменах потъващ кораб – нима никой не е завиждал за така чистата и споделена любов между Роуз и Джак? Но всеки е различен от останалите чрез своето мислене, своите действия и желания. И именно наличието на идентичност в персонажите от всички сфери ни кара да ги харесваме и пречи за изграждането на двойка – идеал, защото има нещо, което е много по-силно от идеалът – уникалността.

Танита: Никога не се бях замисляла дали имам някакъв идеал за двойка. Веднага се сещам за трагедията на Ромео и Жулиета, както и за Марк Антонии и Клеопатра и Анджелина и Брат Пит. Повтаряни и разигравани до толкова много, че човек би се замислил дори дали тяхната любов не се  е превърнала в реклама и средство за търговия на сувенири, отколкото да е запазила магичното и тайнственото на тази магия - любовта.

4. Кой е за вас най-романтичният жест?

Кольо: Сложен въпрос към крайно неромантичен човек... Всъщност не знам кой е най-романтичният жест, по-скоро знам, че лиготиите от американските филми с цветя бонбони и прочее сладникави истории не са реални.

Иван: Лично за мен най-романтичният жест е взаимстван от така наречената ‘старомодна романтика’. Подарък от рода на цвете, във всички случаи огромен букет от червени рози, е задължителен. За по младите двойки подобен подарък би бил перфектно подкрепен с кутия бонбони, а за по възрастните ‘влюбени’ бутилка скъпо и качествено червено вино, която да бъде употребена на някое просторна веранда под открито небе със спираща дъха гледка.

Ако това ви се струва твърде старателно и изискващо куп усилия... нека поне не се забравя че какъвто и да е подаръка .. той трябва да е от сърце и да е предназначен за някои които е наистина ценен и които го заслужава.

Кристин: Романтичен е всеки жест, направен от сърце, но няма нищо по-хубаво от  огромен букет с червени рози, поднесен по нетрадиционен начин и останалото време прекарано с любимия човек, забравяйки за всичко. Но всеки ден можем да го направим специален, стига да напомняме на любимия човек, че е единствен и незаменим, независимо че не е 14 февруари.

Данаил: Хммм... Не мога да кажа, че съм най-големият романтик, но въпреки това романтиката не ми е чак толкова непозната. Обичам да правя мили жестове на приятелката си. Държа да отбележа, че за мен мил жест не означава само материален подарък. Един среднощен разговор или SMS би могъл да означава много повече от поредния подарък. Аз лично обичам да правя подобни мили жестове, та дори и глупости за любимия човек. Например в края на декември в най-голямата виелица съм ходил до дома на Яна в 3 през нощта просто, за да и покажа, че държа на нея и че я обичам. Да, любовта ни кара да правим и глупости. Не мога да кажа кой е НАЙ-РОМАНТИЧНИЯТ жест, но има много начини, чрез които можем да изразим обичта си. Също така не мога да се оплача и от липса на мили жестове и подаръци от нейна страна. Така че ако двама души се обичат те ще намерят начин да го покажат. Всеки обича да бъде изненадван и обичан, нали?

Яна: Този въпрос според мен е прекалено общ, защото всеки има различна представа за романтика. И все пак, въпреки комерсиалността си, обсипаното легло с розови листенца и хилядите запалени свещи в тъмна стая води класациите за романтичност. Моят фаворит е вечерята на свещи в уютна и приятна обстановка, но както казах – всеки има право на свой собствен списък за най-романтичните жестове и надявам се намерите човек, заради който да ги зачертаете като изпълнени.

Танита: Всяко момиче обича големите изненади и подаръци. Повечето дори са на максимата "колкото по-голямо, по-скъпо и по-червено, значи толкова повече ме обича". Не мисля, че е така, един малък жест в един най-обикновен ден е много по-хубав и запомнящ се. Да ти подари една роза просто така, защото се е сетил за теб докато минава покрай магазина, да ти каже, че си хубава и те обича, когато те вижда, че ти е зле, всеки те дразни и мислиш, че приличаш на "кошница" в главата - това е много по-хубаво от онези огромни плюшени играчки, сувенири и какво ли още не.

Замислих се какво бих отговорила аз и стигнах до извода, че нямам отговор на въпрос 1. и 2.. Относно 3. ми се ще да ви разкажа на кратко съдържанието на  „Ромео и Жулиета”, защото доста често ги получавам като отговор щом се отнася до двойка-идеал. Пича и мацката са на по 15 (горе-долу). Той е влюбен първо в една, която не може да е с него, той е в депресия и май има планове да се самоубие. После случайно среща Жулиета на една вечерника и БАМ решава, че е влюбен в нея. Не че казват на някого, че се обичат, обаче много страдат. Обещават си да се оженят, обаче са убедени, че техните няма да го позволят за това (след известни перипетии) и двамата се самоубиват. Точка.

Колкото до най-романтичния жест, искам да изкопаят тунел до стаята ми!

Тъй като Шекспир стана център на разговорите ми в Skype не само с интервюираните, но и с други, които знаеха с какво се занимавам онази вечер, реших да постна един brain-storming във Facebook.

Едно много бързо проучване:
"Живеят само влюбените, останалите просто съществуват" - Уилям Шекспир
ВАШЕТО МНЕНИЕ?

Thursday at 23:05 

Кольо:  Живот си живея... как мислиш дали е прав? Стягайте се и питайте отшелниците как я карат... не се мре да знаеш :) Александър: Страдат влюбените, останалите просто си живеят. ;] Иван: Бих казал: „Бленуват само влюбените, останалите просто си гледат интереса.” Теодор: Абе все ще се прецакаш. То ни така, ни иначе! Боян: Пример: В момента няма нищо по-важно за мен от това да започна и завърша успешно образованието си в Германия. Чувствам се добре, напрегнат, вдъхновен, искащ, както бих се чувствал в една връзка, следователно не е задължително да съм влюбен в някого, за да живея. Което не изключва факта, че това е страхотно изживяване, когато е споделено, просто не е единственото, заради което живее човек. Калоян: Живеят онези, които знаят кои са, какво искат и как да го постигнат. Ако искат и никога да не се влюбват.... Иначе никаква файда няма да си влюбен и да си загубен......

Милен: Като цяло мисля, че е вярно, защото има хора, на който им е добре и без любов унесени са в други занимания, но идва момента, в който каквото и да правиш не може да не мислиш за това и започва да те глозга и няма мърдане така сме устроени колкото и странични занимания да имаш рано или късно започваш да търсиш любовта. Кристин: Любимият ми цитат! ♥ А всъщност не е ли така? Живееш за любимия човек, виждаш пламъка в очите му/й, защото именно този пламък дава смисъл на всичко, стараеш се да дадеш всичко, от което има нужда. После следва горчивата болка, започват мисли от сорта "ще дойде нещо хубаво, всяко зло за добро" и продължаваш да живееш търсейки новото, мотивиран да намериш Доброто, което споменах по-горе. Дани: Любов винаги има. дори и не за тази, за която всеки се сеща в първоначалния момент. до някаква степен всеки е влюбен. Дали в друг човек, дали и в нещо, което не е живо-изкуство, музика или каквото и да е. не живеят само тези, които не чувстват нищо... те просто си виреят.

Завършвам този пост с изказването на Румен: „За да се разсъждава над този така прекрасен цитат е нужно да се подходи малко по новаторски. Взимаме най-напред личността сътворила го. В голяма част от живота си г-н Шекспир е бил част от светския живот на тогавашна Англия (Лондон) и като такъв е бил малко или много алкохолик. (Поне според историците.) И това разбира се не е никак странно, защото всички велики хора са били или ненормални или алкохолици или и двете :D Че да се върнем на темата - за да се стигне до ясен извод какво е искал да каже човека трябва да се поставим на негово място, а именно да се употреби известно количество алкохол и всичко ще ни стане ясно като бял ден.”

Абе... празнувайте Трифон Зарезан следващата година, доста по-яко е и предизвиква доста по-малко размисли!

П. П: Все пак си мисля, че не само singles ще ми прочетат поста, за това следващото видео е за онези, които са влюбени: the key to the relationship and how to make it work. Поуката е важна ;) 

Как преживях първото преброяване в живота си!

Продължавайки разсъждението си от статуса ми във facebook (Винаги съм знаела, че ме смятат за говедо, но откакто се занимавам с тва преброяване, сериозно се чувствам като такова...  ), мисля, че се чувствам така поради една основна причина... Вместо да ме преброявате, искате ли да ме жигосате, че да знаете от коя ферма съм?!?!?!

Все пак, поглеждайки положително на цялото тва нещо може да се каже, че тези така интересни и разнообразни въпроси провокираха създаването на нервни връзки в главния ми мозък, изразяващи се в това, че си зададох няколко въпроси и си направих няколко кратки разсъждения.

Има ли кухня в жилището?

*Площта на кухненският бокс трябва да е по-малка от 4 кв.м.

1. Да, отделна кухня – площ (кв. м)

2. Да, отделен кухненски бокс – площ (кв. м)

3. Няма

Ехе... „КУХНЯ” човек... звучи някак си... голямо.

Електрифицирано ли е жилището?

1. Да

2. Не

Еми не брат, зареждам си лаптопа на слънчеви батерии и в тъмното ви попълвам преброителната бланка!

Битова осигуреност на домакинството

1. Телевизор

2. Ефирна (вътрешна или външна антена)

2a. Кабелна телевизия

3. Сателитна антена

4. Аудио и/или видеоуредба

5. Телефон, вкл. мобилен

6. Компютър

7. Достъп до интернет

8. Готварска печка

9. Хладилник и/или фризер

10. Автоматична пералня

11. Съдомиялна машина

12. Климатик

13. Лека кола/минибус

14. Вила, къща за почивка

15. Гараж (гаражна клетка)

Тиквайки почти всички кутийки за първи път в живота си се чувствам заможна..

Запишете броя на лицата, които временно пребивават в жилището

Мимс: Пиша себе си в тая графа, щото ще се махам!

Мама: Ама сега живееш тук.

Тати: Реално всички сме временно на тая земя...

Мимс: Пиша 6?

Грамотен ли сте? (можете ли да четете и пишете)

1. Да

2. Не

3. Дете до 8 г. вкл.

НЕ! (и тва „не” не знам даже как се пише)

Работили ли сте поне един час през периода 24-30 януари 2011 г. срещу заплащане в пари, натура или друг доход?

В натура? You serious?

Вашето фактическо семейно положение е:

 1. Не в брак (не в съжителство)

 2. В брак

 3. В съжителство без брак

И все пак наличието на гадже брои ли се като съжителство без брак?

Източници на средства за съществуване

А за живот?

Източници на средства за съществуване

1. Основна работа

2. Допълнителна работа

3. Доход от домашно селско стопанство

4. Обезщетение за безработен

5. Доходи от пенсии

6. Доходи от социално подпомагане

7. Семейни помощи и обезщетения 

8. Стипендии

9. Доходи от собственост (рента, дивиденти и др.)

10. Доходи от спестявания, застраховки, хазарт и др.

11. Издръжка от работещо лице в страната 

12. Издръжка от неработещо лице в страната

13. Издръжка от безработно лице в страната 

14. Издръжка от лице в чужбина

В моменти като този пък се чувствам бедна

Вашият уникален преброителен номер е...

Чувствате ли се уникални?

П.п: Не че им викаме, те просто обичат да им говорят с големи букви

Един остров, 3 неща и много много възможности!

Часът по философия (bzw. психология/етика) ще се окаже доста продуктивно местенце. Или по-скоро не продуктивно, а раждащо доста идеи. След като предния път госпожата заяви, че „не можеш просто да отидеш до магазина и да си купиш свобода”, написах „Магазин за всичко”, който е едно от най-добрите ми творения.

Вчера (сряда, 19.01) пък нещо стана дума за това кои ще са трите неща, които ще вземем на самотен остров. Замислих се кои ще са моите и честно казано нямах готов отговор, а ми беше интересно какво биха казали познатите ми из facebook.

Същевременно Кристинка реши да направи същото запитване в Skype.

Красьо: Едини и пиини и една женица.

Тишо: 1) Човека, когото най-много мразя, за да му е гадно.

2) Тесла, за да го утрепя.

3) Цигара, за да запаля, като свърша работата.

Бенджи: iPhone 4, Macbook Pro, Слънчеви батерии/зарядни [малко по-късно] Ся се замислих... Ще заменя Macbook-a с нещо режещо, за да си направя за живеене нещо. А то iPhone-a си има всичко - радио вълни, GPS, интернет, музика, игри, програми за рисуване и писане - всичката комуникация с която да се измъкна от там :)

Мирелла: Нож (да си направя къщичка от дърво, да чистя рибата etc), малко дрехи и някоя дружка. Ако третото се брои за "нещо", че мразим да сме сами... Пък и дружката като донесе нещо и ехеее, живот ще си живеем..
Румен: В общия случай: Борко, брадва с пирони, пушка и патрони

Радина: Само 1 нещо - човека, когото обичам.

Кольо: Сателитен телефон и 5 кила манджа, да оцелея докато дойдат да ме приберат.

Пеньо: Родни (морското свинче), компания и банани.

Коки: Шоколад, компания и нож.

Явор: Нещо остро; запалка/кибрит; съд за готвене.

Милен: Снимка на голо момиче, термос и нож.

Кристинка: Ориз, кибрит и нож.

Лилли: "Jungfrau von Orleans", учебник по биология и снимка на Лукас (http://www.facebook.com/#!/photo.php?fbid=1638288756078&set=a.1636661515398.2082991.1202548106 русото с многото коса)

Вики: Стихосбирка на Яворов, музика, тетрадка (върви с химикал).

Милица: Кучето, бои и платна. (<333 този ми е fave)

Александър: Много храна и лодка, за да се махна.

Пламс: Задължително ще си взема някакъв вид превозно средство, че да се махна от там като ми писне; нож и нещо, с което да се пазя от слънцето, че в противен случай може и да не почувствам нуждата да се махна от там.

Рошко: Гайда, един камион с чипс и кламер. Никога не можеш да си сигурен, че няма да ти потрябва кламер в критична ситуация. А за гайдата - ще имам достатъчно време да се науча да свиря на такава.

Митя: Аз лично бих взел сателитен телефон, сонда за нефт и един лаптоп с call of duty

Роси: Ще си взема танкер, за да се комбинирам с Митя, карта и приятеля ми.

Руслан: Сателитен телефон, GPS и нож.

Свилен: 1. Шоколад
2. Майонеза
3. Тоалетна хартия

Ето и резултатите от независимото проучване на Кристинка*:

12 запитани общо

4 от 12 - някаква модерна технология

6 от 12 - човек от противоположния пол

6 от 12 - нож

4 от 12 - алкохол

2 от 12 - храна

4 запитани момчета

2 от 4 - технология

1 от 4 - момиче

2 от 4 - нож

1 от 4 - алкохол

8 запитани момичета

5 от 8 - момче

2 от 8 - храна

3 от 8 - алкохол

4 от 8 - нож

2 от 8 – технология

(*информацията е предоставена от Кристина Даскалова и аз нямам никакви авторски права върху нея)

В хода на т.нар „запитване” се роди и едно много добро решение:

Денис: Уиски, запалка, жена ми

Мимс: Харесваш ми, момче!

Денис: Защо, ти какво би взела?

Мимс: Не знам още, ще изплагиадствам нещо от всички отговори.

Денис: Ок. Ако остана на самотен остров ще те взема с мен, да си поделим уискито и да търсим какво да си свием.

Мимс: Дано да е някой богат на материал за свиване остров, че иначе ще е трудно...

Денис: Шегуваш ли се... островите са пълни с възможности.

Мимс: Ще ни бъде интересно, дам... И ако Бенджи е на някой близък остров с iPhone-a ще е идеално (той ще си вземе iphone на слънчеви батерии). ‎

Денис: Тоя iPhone най-много да го разменим с някоя маймуна за банани, все пак тряа да имаме нещо за гасилка... Макар че лично аз го предпочитам по-чисто, но мезето винаги е добра идея ;)

Бързият извод: В общия случай сме доста прагматични, а и не сме глупави и не искаме да стоим там. Сателитни телефони и лаптопи ftw! Признавам, че в началото не се сетих за компания, но това (ако питате Румен) не е, защото съм глупава, просто съм си такава самотна душа (примерно). И въпреки всичко компанията си дойде сама. Към момента обмислям нож, лаптоп и слънчеви батерии, за да има от къде да си водя блога и да ви занимавам с разни щуротии (които тогава вероятно ще се изразяват в пиянството ни с Денис и отношението на маймуните към iPhone).