Сигурно щеше да ви е по-интересно, ако истински фъстък беше разказал всичко по-долу, но поради липсата на такъв, ще се задоволите с мен.
НБП е едно много странно местенце, чиято „кухня” се намира шест етажа над онова, което повечето хора са виждали. Касата е само външната част на целия вестник, която, макар да е много важна не е много интересна за лапе като мен. Готиното е на шестия етаж (качването става с едно много симпатично асансьорче, с което едва свикнах за един месец). Стаите и коридорите са жълтеникави, а обзавеждането се състои от бюра и компютри. (Внасянето на хранителни продукти е забранено.) Колегите ми – (отляво надясно) Донка, Радост, Стоян, Дима, Живка и Мадлен, са едни страшно готини и интелигентни хора, които ми се радваха през цялото време, защото бях техният дребосък.
Който е чел статиите ми знае, че основно се занимавах с младежките материалчета за разни страшно готини хора. (Който не ги е чел – много е изпуснал :Р ) Като една много скромна личност ще заявя, че мене в писането много ме бива. Кофти бяха допълнителните дейност – коректура в четвъртък и петък и агенции в петък. На тях се крепи голяма част от вестника, защото носят печалба, но са страшна скука. Който е разгръщал „Бизнес поща” е наясно с ОГРОМНИЯ брой обяви. Те се подават по телефона или чрез бланки на място. ОТВРАТ! Информацията се приема до 20 часа в петък, когато се преписва на компютър. Двама от журналистите сядат в четвъртък и петък вечер, единият чете преписаното, а другият сравнява с оригинала. Някъде към 20:30 в петък започва да ти става смешно дори когато някой продава два дивана и печка. Луда работа!
Мили хора, моля, пускайте обявите си преди петък, за да може скъпите ми колеги да не изперкат напълно! Благодаря!
Другата лудост са агенциите – десетки листи с недвижима собственост, описана с пунктуационни грешки. Всичко минава през очите на журналистите в петък на обяд, заедно с останалите материали за броя. Лудница... На мен тази хамалщина не ми пречеше по никакъв начин, но определено би била напълно излишна при едни подредени и спретнати оригинали.
Със съжаление стигам до извода, че пак изложих много негативи, а те реално не са чааак толкова фрапантни. Днес Живка ме попита „Разбра ли какво беше най-важно да разбереш?” На тоя въпрос дадох няколко отговора, които в голяма степен описват най-важното според целия екип. Научих, че когато правиш нещо сериозно хората те вземат на сериозно, независимо че си само на 17. Сега като се замисля може би се дължи на това, че и ти ги вземаш на сериозно, един вид им отиваш на крака и им казваш „Ти прави нещо много яко, искам повече хора да го научат”. Готино е. Тази професия значи и авторитет, говори за теб по друг начин от... една сервитьорка например (тук вкарвам вмятането на Петър Драгиев, гл. редактор на НБП, че понякога един келнер може да осмисли деня ти повече от един журналист, но аз визирам по-общия случай).
Най-важното, което екипът е искал да разбера (и аз го разбрах, макар да не го изказах директно и синтезирано) е, че от мен е стане човек. Живка днес ме трогна докато си говорихме и ми даде една страхотна надежда, че моят живот ще има смисъл. Като цяло разговорът с нея, който е един вид прощален, ама не съвсем, силно ме накара да се замисля за бъдещето си, за плановете си, за приятелите си и дори за самата себе си. Не че съм човек, който има ниско самомнение, но все пак винаги е хубаво, когато те потупат по рамото. Скъпи приятели, правете го по-често!
Живка Кехайова беше моят т.нар „духовен водач” през цялото време на стажа. Оказа страхотна помощ за целия месец и се надявам, че няма да ми отказва подкрепата си и за в бъдеще. Също така има принос и за още една идея към татуировката ми, а именно фразата „поставяй си високи цели” (тия, които са запознати с идеята ми за tattoo могат да си представят как ще стои). Благодаря за страшното внимание, а също така и за дългия разговор вчера, който внесе смисъл в деня ми!
Надявам се другите ми колеги да не си помислят, че съм ги подценила по някакъв начин. Едва ли някъде другаде ще намеря човек, който да е готов д търси кешове с мен, Светльо ( :-Р ). Благодаря на Мима, че ми показа яката програма за правене на печатни издания, ползвам си я с кеф! И като цяло страшно съм признателна на всички, че ми помагаха и не ме смятаха за много досадно лапе.
Месецът в НБП ме накара да проумея едно основно нещо – да направя собствено списание ще е по-трудно, отколкото очаквах. С Николета, обаче, не сме се отказали, въпреки че знаем, че да си стъпим на краката ще е трудно, а да пробием още повече. Все пак вярвам, че с желание, умение и малко късмет ще се справим. Подобни начинания ме мотивират невероятно много, защото все пак човек е голям, колкото са големи и мечтите му. А аз нямам намерение да оставам малък човек J.
Толкоз.
Или не. Това, че месецът свърши, далеч не значи, че моето име ще спре да се появява в НБП. Главният редактор ми даде официално разрешение да изпращам статии винаги, когато сметна нещо за интересно. Аз най-невъзмутимо ще се възползвам още тази седмица и ще драсна 2000 знака за Арт-феста (очаквайте в брой 37, неделя, 12 септември). В същия този брой ще има и нещо като интервю с мен и Сирма (стажантката при дизайнерите), в което основната тема ще бъдат нашият живот и впечатления от изминалия месец.
П.П.: Queen – The Show Must Go On J
No comments:
Post a Comment