За Пловдив и тайните, които крие всичко около нас ^^ *от 18.08.2010*

С Лили и Вики (и Дари) се запознахме на 23. март при едни много отегчителни и умопомрачаващи обстоятелства, а именно на олимпиадата на Гьоте институт в София, когато 3 часа кибичихме в библиотеката на сградата и чакахме резултатите. Аз тогава още не се изживявах като антисоциална, макар че и да бях, след толкова време мълчание пак щях да се опитам да завържа разговор с някого там!!! Short story – shorter: адски много си допаднахме и 5 месеца по-късно решихме да се срещнем в Пловдив.

Защо Пловдив? Защото е по средата между София и Стара Загора – не се убиваш от път и остава време реално да правиш нещо с хората, при които си отишъл.

И така:

Станах в 6:00 (за малко да е напразно, защото ония шматки щели да изпуснат влака) и се качих на едно много симпатично влакче. Във въпросното беше ТОЛКОВА СТУДЕНО, че след това 25 минути съм се размразявала на слънце с „Мисия Лондон” (много добра книга, рулира повече от филма). С Лили и Вики се мотахме цял ден в града, ядохме сладоледи, пихме кафе, абе изобщо беше супелско, ама на тва няма да се спирам. Акцентът го слагам на две други по-значими събития.

1. Въртяхме се на детска въртележка! С едни лапета и те ни гледаха странно, ама ни се радваха като на някви пълни кретени. Супер якичко беше. В Пловдив в парка Цар Симеон (, който е проектиран от един мн готин, който си има паметник) има нещо като детски фитнес на открито и всички люлки и катерушки са все едно фитнес уреди. Супер зарибено е, за съжаление малко сме надраснали необходимите размери, за да се побереш в нещо такова. Изкефи ме, че децата много много ни се радваха, за разлика от майките, които гледаха на нас като на натрапници. И какво като сме на по 17 (16)? Ние сме пълни лапета! Разберете го най-после! А тия дечурлига от нищо не ги е страх. Така се чекнат на тая въртележка, че като ги гледаш има чувството, че ще се сгромолясат всеки момент. Обаче като застанеш на тяхно място, да видиш нещата, седейки на самата въртележка разбираш, че не е толкова страшно. Дори аз пробвах да се обърна с главата надолу. Това само потвърждава вярването ми, че можеш да съдиш, критикуваш, наставляваш... един човек само ако гледаш от неговата гледна точка. Когато си отстрани или пък го гледаш отвисоко никога не можеш да бъдеш сигурен в правотата си. За съжаление всички досадни майки и баби не го разбират тва и им се карат да не правят неща, които те намират за нормални – напр. да натискат чешмата и да я пускат да пръска. В това отношение ме накефи един татко, дето ни вика: „Пийте, пийте, че аз ще пълня балон с вода.” Явно не само моя тати е готин и обича да угажда на лапешките ни простотии. {}

^ няма нужда от описание

2. Разбрах какво е GEOCACHING! За инфо: http://www.geocaching.com/default.aspx .Намерих си първата кутийка и си оставих в нея ластиче, като си взех друго ластиче. Беше много вълнуващо да се скитаме из Пловдив, търсейки скрити кутийки, а като ги намерихме се чувствах много яко. Освен това вътре имаше страшно много щуротии, от които за мен останаха молив, ластиче, стикер и едно стъклено нещичко. Адски странно се чувствам, като се замисля, че тия неща стоят там от месеци и аз не съм знаела за тях. Представете си колко много други неща има, за които не знаем. Не само кутийки, може да има абсолютно всичко. Може да има хора, които си играят на своя си игра и ние не знаем за нея, а всеки ден минаваме покрай места, където се крият малки съкровища.

^ тук си намерих първата кутийка
Реално колко малко знаем за нещата наоколо. Мислех си, че е от това, че живеем в
много големи градове и не може да знаем къде какво се случва във всяка минута, но не е за това. Просто не знаем. Малко е стряскащо... От друга страна пък е адски яко, когато откриеш нещо много и се запалиш по него!

  

П.п: „Има ли пяна? А може ли топчиците да са мънички?” {}