Един остров, 3 неща и много много възможности!

Часът по философия (bzw. психология/етика) ще се окаже доста продуктивно местенце. Или по-скоро не продуктивно, а раждащо доста идеи. След като предния път госпожата заяви, че „не можеш просто да отидеш до магазина и да си купиш свобода”, написах „Магазин за всичко”, който е едно от най-добрите ми творения.

Вчера (сряда, 19.01) пък нещо стана дума за това кои ще са трите неща, които ще вземем на самотен остров. Замислих се кои ще са моите и честно казано нямах готов отговор, а ми беше интересно какво биха казали познатите ми из facebook.

Същевременно Кристинка реши да направи същото запитване в Skype.

Красьо: Едини и пиини и една женица.

Тишо: 1) Човека, когото най-много мразя, за да му е гадно.

2) Тесла, за да го утрепя.

3) Цигара, за да запаля, като свърша работата.

Бенджи: iPhone 4, Macbook Pro, Слънчеви батерии/зарядни [малко по-късно] Ся се замислих... Ще заменя Macbook-a с нещо режещо, за да си направя за живеене нещо. А то iPhone-a си има всичко - радио вълни, GPS, интернет, музика, игри, програми за рисуване и писане - всичката комуникация с която да се измъкна от там :)

Мирелла: Нож (да си направя къщичка от дърво, да чистя рибата etc), малко дрехи и някоя дружка. Ако третото се брои за "нещо", че мразим да сме сами... Пък и дружката като донесе нещо и ехеее, живот ще си живеем..
Румен: В общия случай: Борко, брадва с пирони, пушка и патрони

Радина: Само 1 нещо - човека, когото обичам.

Кольо: Сателитен телефон и 5 кила манджа, да оцелея докато дойдат да ме приберат.

Пеньо: Родни (морското свинче), компания и банани.

Коки: Шоколад, компания и нож.

Явор: Нещо остро; запалка/кибрит; съд за готвене.

Милен: Снимка на голо момиче, термос и нож.

Кристинка: Ориз, кибрит и нож.

Лилли: "Jungfrau von Orleans", учебник по биология и снимка на Лукас (http://www.facebook.com/#!/photo.php?fbid=1638288756078&set=a.1636661515398.2082991.1202548106 русото с многото коса)

Вики: Стихосбирка на Яворов, музика, тетрадка (върви с химикал).

Милица: Кучето, бои и платна. (<333 този ми е fave)

Александър: Много храна и лодка, за да се махна.

Пламс: Задължително ще си взема някакъв вид превозно средство, че да се махна от там като ми писне; нож и нещо, с което да се пазя от слънцето, че в противен случай може и да не почувствам нуждата да се махна от там.

Рошко: Гайда, един камион с чипс и кламер. Никога не можеш да си сигурен, че няма да ти потрябва кламер в критична ситуация. А за гайдата - ще имам достатъчно време да се науча да свиря на такава.

Митя: Аз лично бих взел сателитен телефон, сонда за нефт и един лаптоп с call of duty

Роси: Ще си взема танкер, за да се комбинирам с Митя, карта и приятеля ми.

Руслан: Сателитен телефон, GPS и нож.

Свилен: 1. Шоколад
2. Майонеза
3. Тоалетна хартия

Ето и резултатите от независимото проучване на Кристинка*:

12 запитани общо

4 от 12 - някаква модерна технология

6 от 12 - човек от противоположния пол

6 от 12 - нож

4 от 12 - алкохол

2 от 12 - храна

4 запитани момчета

2 от 4 - технология

1 от 4 - момиче

2 от 4 - нож

1 от 4 - алкохол

8 запитани момичета

5 от 8 - момче

2 от 8 - храна

3 от 8 - алкохол

4 от 8 - нож

2 от 8 – технология

(*информацията е предоставена от Кристина Даскалова и аз нямам никакви авторски права върху нея)

В хода на т.нар „запитване” се роди и едно много добро решение:

Денис: Уиски, запалка, жена ми

Мимс: Харесваш ми, момче!

Денис: Защо, ти какво би взела?

Мимс: Не знам още, ще изплагиадствам нещо от всички отговори.

Денис: Ок. Ако остана на самотен остров ще те взема с мен, да си поделим уискито и да търсим какво да си свием.

Мимс: Дано да е някой богат на материал за свиване остров, че иначе ще е трудно...

Денис: Шегуваш ли се... островите са пълни с възможности.

Мимс: Ще ни бъде интересно, дам... И ако Бенджи е на някой близък остров с iPhone-a ще е идеално (той ще си вземе iphone на слънчеви батерии). ‎

Денис: Тоя iPhone най-много да го разменим с някоя маймуна за банани, все пак тряа да имаме нещо за гасилка... Макар че лично аз го предпочитам по-чисто, но мезето винаги е добра идея ;)

Бързият извод: В общия случай сме доста прагматични, а и не сме глупави и не искаме да стоим там. Сателитни телефони и лаптопи ftw! Признавам, че в началото не се сетих за компания, но това (ако питате Румен) не е, защото съм глупава, просто съм си такава самотна душа (примерно). И въпреки всичко компанията си дойде сама. Към момента обмислям нож, лаптоп и слънчеви батерии, за да има от къде да си водя блога и да ви занимавам с разни щуротии (които тогава вероятно ще се изразяват в пиянството ни с Денис и отношението на маймуните към iPhone).

Не ни трябва традиционното ви училище!

На 25.11.10 ходих на театър, заедно със СОУ "Иван Вазов". По повод празника на училището бяха поставили пиесата "Свекърва" и реших, че може да ми е интересно, пък и да направя компания на мама, да си поприказваме, да поклюкарстваме и да прекараме малко време заедно.
Тези ми очаквания се оправдаха (горе-долу, пиесата можеше да е и по-добра, разбира се), но от друга страна ме потресе простотията и незаинтересоваността на почти всичките ми връстници в залата.
В тази връзка на връщане обяснявах на мама защо според мен се стига до там, че ние всички ходим на училище (или на места, организирани от училище), но го правим с нежелание и досада.
На нас не ни трябва това, което се опитва да ни пробута училището. Суха сдъвкана информация за разни неща наоколо, не винаги много нова и достоверна, а и рядко интересна. Да не говорим пък за интересна за всички.
От този разговор с майка ми минаха почти 2 месеца, но вчера съвсем случайно отворих един информационен бюлетин и с радост и възторг установих, че има и други, които мислят като мен.
ЕТО КАКВО ИМАМ ПРЕДВИД
Направо се питам, кога нашите учители ще осъзнаят това, което е разбрала тази?


Ние не сме научени да ни е интересно. Научени сме да отидем на училище, да си изпее учителят урока, да ни даде всичко, за което ще ни изпита, на готово, да се приберем да го сдъвчем и да го погълнем. До кога? Някъде до 4-5 клас, когато осъзнаваме, че така е скучно. Че можем да се измъкваме от изпитване, че можем да учим от контролно до контролно, че с 3 се минава, а с 2 се остава. И изобщо да превърнем най-голямото ни, отнемащо най-много време от живота ни занимание, в рутина, в загуба на 12 години...
Какво ни трябва? За мен това е "любопитство". Най-важното, на което трябва да ни научат не е да поемаме вече синтезирана информация, а сами да си я търсим, да я обработваме, да я оползотворяваме, както ни е потребно на самите нас. Трябва да ни научат да сме любознателни, не апатични.
Сега се сещам, че може да се направи сравнение с трейлър на филм. Онези 60 секунди, които те предизвикват да си кажеш "това искам да го гледам!" Кога училището ще се превърна точно в тях? Когато започне да рекламира нещо интересно. Нещо, което да ме грабне, когато гледам трейлъра.
Ще завърша наистина с един филм.
Знаете ли къде е Либерия? А знаете ли колко ме кълна Радо, когато заради мен учихме за Либерия по география и после го изпитваха за това?
ПРОБВАЙТЕ ТОВА :)
Сега какво мислите за Либерия?


Всичко се свежда до начина, по който ще ти бъде поднесено едно знание.

Facebook, политика и подводни снимки - среща с Любен Дилов – син

Никога не съм разбирала идеята на това, преди да започне да говори гостът, да бъде давана думата на някой друг. Излъгах. Много добре я разбирам – рекламка. В случая на книжарница „Хермес” от нейния собственик, чийто кумир някога бил Любен Дилов - баща, а днес притежава книжарница. Само аз усещам иронията?

Също така никога не съм разбирала защо хората супер много обичат да сравняват бащите с децата им. Май няма и да го разбера, но сякаш не е готино, а?

Но да се концентрирам върху главното действащо лице (за да спра да правим реклама на книжарницата). Пеньо винаги се е кефил на Любен Дилов Jr, но откакто излезе статията във Vice за еблив Петльо направо го боготвори. Живка пък се оказа близка до него и семейството му и ми даде няколко жокера за материала.

Онова, което ми хареса още в началото от страна на Любен Дилов беше обяснението, че е създал страницата си във FB след като се е отказал да се кандидатира за политически пост, т.е. не иска да я използва за PR.

Факт е, че издаването на книгата е до някъде парадокс – нея вече я има във facebook. Защо се купува толкова много? – пита се авторът. Може пък да не сме изгубили любовта си към книгите, към хартията, към мастилото - мисля си аз.

„На хартия всичко написано добива многозначителност” смята той и аз не мога да се съглася повече. Да не говорим, че отпечатана повече от година след като е написан първият статус от нея, той вече е изгубил емоционалната си стойност от тогава и е запазил валидната си и в настоящето идея. Пробвали ли сте да пишете, когато ви е кофти? На мен лично ми се получават много емоционални неща, които обаче препрочетени година по-късно ми се виждат постнички. Когато в една творба, обаче, има изказана една Истина, тя е интересна и тогава и сега.

Твърде много обяснения от моя страна...

Излизайки от конкретната книга, за мястото, където тя е написана изначало също може да бъде казано много. Facebook, по образ и подобие на модерния свят, е „едно глобално село, където всеки може да наднича през плета на съседа си.” Социалната мрежа може да се използва за толкова много неща... Замислете се – от това да избиваш комплекси, през това да се бориш с антисоциалността си, да търсиш приятели, та чак до това да вършиш работа, да правиш проучвания и PR кампании. Аз лично дори интервюта правя там, когато не става по друг начин. Колкото хора, толкова и приложения.

А като включим и опциите, които Интернет дава като цяло... мани беги... Възможностите са милион, остава само да ги оползотвориш.

От друга страна, стандартните медии губят малко или много своята популярност. От свободата на словото вече се възползваме в блоговете си, явление, на което Любен Дилов очевидно е привърженик, както и на идеята за награда „Черноризец храбър” за блогър. Nice, a? „Всеки сам си е виновен за онова, което показва неговия телевизор” пише той и допълва, че е крайно време да дадем обратна връзка и да кажем на медиите, че онова, което ни показват не ни интересува.

„Facebook е като обществена кална баня, като голямото междучасие” – коментарите те свалят на земята, сверят ти часовника. Има какви ли не хора – скучни, досадни, идиоти, умници и след като изслушаш (изчетеш) мненията на всички имаш една по-добра база за сравнение на нещата.

Опитвам се да разбера кое по-точно ми харесва в тоя човек – идеите му, изказът му, бързата му мисъл или... Може би за мен лично най-готиното е това, че използва разни думички от типа на “friendly” и “default”, с което звучи не по-възрастен от моите съученици, а от друга страна може да ти говори за всичко от подводни снимки до политика.

„Колкото повече са отвратените от политиката, толкова повече са отвратителните в нея.” Факт. И въпреки че на шега се пита „как ще доживеем до 2012”, изразява оптимизъм, че нещата в политиката, и не само, ще се подобряват.

Какво да очакваме от него в скоро време? Освен следващия брой на L’Europeo, който мисля да пробвам, да видим как ще ми влезе, книгата към филма „TILT” (11.02.2011). Зарибете се да ходим да го гледаме на кино!

Завършвам с още една доста добра негова реплика „Хубавото на кризата е, че момичетата пак започнаха да се женят по любов.”

Опиши твоите 20 години с три думи. - Тридуминестигатдагиопишат, бурни, кратки!

Стояхме в новото заведение до редакцията на вестник „Национална Бизнес Поща” и пихме кафе с Румен и Живка. Така де, те пиха някви неща, аз ядох пилешка супа. Живка сподели, че следващият брой на вестника ще е за 20тата годишнина и аз направих онзи мил поглед казващ „me wanna be in it plsss”. След 2 минути имах тема и трябваше да действам.

Намирам връстници на вестника, задавам им няколко въпроса и създавам едно готино блиц-интервю. Оказа се, че да намериш хора ’91 не е така леко, но ми се получи.

По-долу е оригиналът - 14 262 знака. В броя е поместена само съкратената до 6000 знака версия.

Кой ти ти?

Краси: Казвам се Красимир Георгиев и в момента уча в университета Есекс, Англия. Преди свирех на китара и пишех разкази но напоследък се занимавам със страхотното хоби да си пиша курсовите работи.

Евгения: Казвам се Евгения Борисова и съм студентка в Пловдивския университет. Уча Славянска филология (никак не е скучно, въпреки, че така звучи хаха)

Антон: Привет! Казвам се Антон Славов, но всички познати, непознати, приятели и неприятели ме наричат Рошко. Уча студент първа година в ПУ "Паисий Хилендарски" със специалност "Славянска филология с чешки език". Защото не мога да измисля нищо интересно и оригинално за себе си ще се опитам да сумирам интересите си, които не са особено малко. Китарист и вокалист на старозагорската metalcore/thrash metal банда "Armada", обичам меденки, котки, да спя до късно, лилаво, trance музика, качествено уиски, Пепси и китайска храна. Не обичам жирафи, кучета и гъби.
Жулиета: Жулиета Тихомирова Лечева от гр. Гълъбово, където и завърших „2ро Основно Училище Христо Ботев“, а след това и „Професионална Гимназия по Електроника Джон Атанасов“ със специалност Компютърна техника и технологии. А сега съм студентка в University College Northern Denmark ( Олборг, Дания). 

Георги: Казвам се Георги Георгиев, за по-кратко - Жоро и се занимавам с доста различни дейности но най-вече LARP и Crafting . За съжаление в момента не работя и не уча никъде, но се надявам скоро и на двете!

Еница: Казвам се Еница Коева, завършила съм музикалното училище в Пловдив със специалност арфа, а сега следвам полиграфия в Технически университет София – филиал Пловдив. Освен това се занимавам с ларп и исторически възстановки.

За какво стигат 20 години?

Краси: Общо взето за нищо, но пък имаме достатъчно години напред, за да ни стигнат.

Евгения: 20 години стигат да се научиш на неща, на които само живота може да те научи. Да се влюбиш.. доста :D Да се запознаеш с хора, които ще останат в живота ти завинаги и такива които ще ти забият нож в гърба само защото завиждат.. Също така за да разбереш, че живота не винаги е толкова розов, но в повечето пъти на тези години е :)

Антон: Предполага се, че това е един дълъг период от време. Уви, в последствие човек осъзнава, че не е точно така. Може би стигат за това човек да осъзнае колко бързо лети времето и как трябва в следващите 20 да си направи по-добра сметка за поставените цели. Оптимистично? Да!

Жулиета: 20 години стигат за много учене, купони, запознанства, приятни изживявания, сбъдване на мечти и всичко, което искаш да постигнеш.  

Георги: Зависи как се използват тези 20 години! За 20 години държавата ни е все така мизерна и кората все така бедни! За 20 години света постигна страшно много, най-вече в технологичен и медицински аспект.

Еница: Все още не съм живяла толкова, че да знам =P

А какво ти се искаше да направиш в тези 20 и не успя?

Краси: Ферарито още ме чака в магазина, за друго не се сещам в момента обикновено си поставям краткосрочни цели.

Евгения: Искаше ми се да обиколя света с приятели, но не се получи. Криза е хахаха
Антон: Да стана световноизвестен. Свят пази се, нямам намерени да се отказвам!

Жулиета: Винаги съм постигала целите си, но винаги съм искала да скоча с бънджи или с парашут.... но все още събирам смелост за да направя поне едното. :) 
Георги: Всеки ден искам да направя нещо но не успявам ! Списъкът е сигурно безкраен, но така и не успях да скоча с бънджи и парашут.

Еница: През 19-те години, през които съм живяла, всичко, което съм си поставяла за цел, съм го постигала :)

Ако трябва да определиш миналите 20 години с кои 3 думи ще го направиш?

Краси: Трудни, Приятни, и най–вече: къси.

Евгения: Незабравимо весели мигове...

Антон: Тридуминестигатдагиопиша, бурни, кратки

Жулиета: Тези години бяха много емоционални, луди и разбира се незабравими.

Георги: Трудно е човек да определи 20 години от живота си... а и с 3 думи .
Но като се има в предвид това, на което съм ставал свидетел за тези 20 години - страхотни, ужасяващи и странни!

Еница: Самоусъвършенстване, забавление и учене ^^

Кой е най-яркият ти спомен за изминалите 20 години?

Краси: Имаше доста ярки моменти през тези години, но най–яркият от тези е когато се влюбих за пръв път в едно прекрасно момиче.

Евгения: Определено идването в университета! Срещнах прекрасни хора, в тяхно лице много добри и верни приятели и компания по чашка :D
Антон: Основаването на групата, с която свирим.

Жулиета: Мигът, в който се сбъдна 1 моя мечта – нещо, което ще помня цял живот. Усещането е неописуемо и дано всеки го изпита поне веднъж.

Георги: Най-ярко си спомням навечерието на 2000-ната Нова Година! Новото хилядолетие, хората си мислеха че всичко ще стане по-хубаво и леко...

Еница: 1-ви април 2006, когато всичко беше пролетно и прекрасно, а първата ми любов ме удари по главата xD

Как виждаше себе си на 20, когато беше на 10? Има ли прилика с настоящето?

Краси: Като бях малък винаги си представях, че ще съм супермен, прилика няма освен суперсилата ми да пека палачинки.

Евгения: Когато бях на 10 мечтаех да съм журналистка и да имам свое списание или вестник... Така, че не хаха
Антон: Страшна картинка, хаха! Виждах се като певец - полицай, щастливо оженен за любовта си от детската градина. Коментар – излишен.

Жулиета: Когато бях на 10г. много исках да стана дизайнерка и си представях, че вече на 20 год. ще имам своя марка дрехи. Но сега искам да стана програмистка и мечтите ми преди и сега са се променили изключително много.  

Георги: Абсолютно никаква! Само като си спомня... Когато бях малко хлапе и как съм гледал високо нагоре момчетата и момичетата, със замечтан поглед исках и аз да съм като тях! Исках да съм голям, силен, умен и какво ли още не! Разбрах обаче, че за това ще ми трябват поне още 50 години, а не 20.

Еница: Виждаше ми се ужасяващо далече, а сега ми се вижда твърде скоро. Има доста голяма прилика, само че тогава смятах, че ще се занимавам цял живот с музика.

Чувстваш ли се пораснал или си още дете?

Краси: Определено пораснах. Макар и част от мен все още да е останала дете, сега се чувствам много по отговорен за своя живот и успех.

Евгения: С мен се случиха много неща, за които бях малка. Преживях неща, които ме накараха да порасна по-рано от колкото трябваше. Но все пак.. всеки е дете понякога :)
Антон: Повече като вдетинен пораснал човек.

Жулиета: Определено все още детето в мен надделява, но понякога се чувствам и доста пораснала.

Георги: Естествено, че се чувствам порастнал! Погледа ми върху света и самото ми мислене се промениха много, но във всеки от нас винаги ще остане по едно дете.

Еница: Душевно съм на 8!

Как си представяш 21-та година? А следващите 20?

Краси: В предвид, че 2012 наближава не мисля, че ще имам късмета да живея толкова дълго. Шегата на страна, моите лични надежди са, че за това време ще мога да си намеря работа и осигуря дом, пък за другото ще видим.

Евгения: 21-та година си представям много сериозна и трудна. А следващите 20 още по-трудни, но и страшно значими и щастливи :)

Антон: Надявам се да бъде успешна с всяко едно от начинанията, които съм решил да подема. Следващите 20? Лесно, щастливо оженен за любовта си от детската градина, известен певец и полицай.

Жулиета: На 21 години и след още 20 си се представям все така усмихната, както винаги оптимистично настроена, но с разликата, че може би ще имам семейство и хубава кариера (или поне на това се надявам). :) 
Георги: Незнайно защо имам лош опит с дългото планиране ! Поради тази причина не смея да мисля за неща по-далечни от седмица напред, но се надявам всичко, за което мечтая да стане реалност!

Еница: Ще мога да пия алкохол навсякъде по света легално! ^^ Иначе не много по-различно от сега. Надявам се, с много пътувания, приключения и откриване на нови, яки неща ( :

Би ли отделил следващите 20 години на това, да се занимаваш с журналистика?

Краси: Определено не не че не харесвам професията, просто това не е страстта ми.

Евгения: Хах. Както написах малко по-нагоре това ми е мечта от както бях на 10.. Така че да, с голямо удоволствие :)
Антон: - Би ми било страшно интересно, но това не е работа за всеки. Не бих се справил успешно, защото често езикът ми се заплита като говоря, а мисловната ми дейност протича малко по-бавно, отколкото всъщност искам, за да мога да се занимавам с тази нелека професия.

Жулиета: Бих отделила и повече време да се занимавам с журналистика. Запознаваш се с много и най – различни личности. А и за да се занимаваш с журналистика трябва да си и добър писател, а това е предизвикателство. Все пак читателите не трябва да се отегчават още на 1я прочетен ред.

Георги: Мисля, че не, журналистиката ми е леко непонятна среда!

Еница: Не!

Какво е най-важното нещо според теб, което трябва да бъде една медия, за да съществува поне още 20 години в модерния свят?

Краси: Не разбирам много от пазарна икономика, но според мен една медия трябва да е или практична или атрактивна, а най–преуспелите са тези, които комбинират и двете.

Антон: Източник на реална информация, защото на никого не е тайна жестоката цензура, която се налага сред тях и манипулацията на новините.

Жулиета: Е на 1во място да е модерна :D ахаха, да е малко по цветно, за да привличат вниманието на по - младите като за начало, да е винаги в крак с промените, да има най – вече интересни статии, които да привличат все повече и повече читатели. 
Информация за какво се случва около тях и света, какво е положението с образованието може би, къде могат да учат това, което искат (малко по–подробна информация, понякога много трудно се намира). И може би и информация за големи партита, където могат да разпуснат през почивните дни. ;) 

Георги: Истината се цени най-много! Когато фактите не се изкривяват и преиначават тогава хората ценят медиите, и може би трябва да се стремят първи да излагат събитията...

Еница: Хахахаха, за жалост зависима. Sad but true =/

Какво е нещото, което медиите трябва да дават на младите хора?

Краси: Това, което лично аз бих желал от една медия е информация за събития, от които бих се поучил, а не тривиалните клюки, с които повечето медии се стремят да привлекат внимание.

Евгения: Трябва да се обхождат теми, засягащи всяко поколение и да е направено със стил. За да се привлече максимално внимание е нужна оригиналност и много упоритост. Също така, да се взимат интервюта с хора минаващи по централните улици - така те ще купуват вестниците, също така и техните близки и приятели, за да четат статиите и интервютата
Антон: Повече глас.

Георги: Информация... какво повече би искал един млад човек от медиите!

Еница: Мм, повече интелектуални теми, а не евтини клюки и съшити с бели конци, уж сензационни истории.

Ако можеше да интервюираш една известна личност коя би била тя и защо?

Краси: Има много хора в историята, с които бих говорил, но нямам специфичен въпрос за нито един от тях.

Евгения: Бих избрала Асен Блатечки. Харесва ми като човек и начин на мислене. Умен и

красив човек.

Антон: - Елвис Пресли, а си имам и две причини. Той е "Кралят на рока", а и за да мога да го интервюирам значи ще е пак сред живите!

Жулиета: Сигурно някой политик – винаги всичко обещават, а нищо не изпълняват. Бих искала да разбера каква е причината за да е така и защо в България сме в такова лошо положение. 

Георги: Винаги съм искал да се срещна с баба Ванга! Да разбера как живее и какво обича.

Еница: Том Арая, защото много искам да разбера как вижда религията и най-вече как съвместява идеологията на християнството с идеологията, заложена в песните на Слейър, която е по-близка до вижданията на Ницше - порицава робския морал и издига силната воля като ценност.

Ако можеш да напишеш статия в „Бизнес Поща” за какво щеше да се говори в нея?

Краси: Определено бих говорил публично, ако знаех, че думите ми ще бъдат чути и биха променили нещо, за момента не мисля, че това е възможно в България.

Евгения: За проблемите между децата и родителите. Тази тема засяга всеки и според мен, моето виждане е по-специално :)
Антон: Бих говорил как на изкуството в страната, най-вече музиката, не се обръща никакво внимание. А творчеството е невероятно богатство и трябва да се подкрепя и поощрява! · - Определено статия за българските банди. Първата ми статия би била дори ревю на предстоящия албум на заралиите "No Recharge"! ♥

Жулиета: Най–вероятно ще е за новото поколение – всички са толкова заплеснати по нашите „фолк диви“ и са им идолки, а това е много лошо..., а друго е, че поколенията с всяка изминала година затъпяват все повече и повече. А това е наистина много жалко... Георги: Едва ли щях да напиша нещо интересно, което да не е било чепкано и дъвкано хиляди пъти преди това...

Еница: По заглавието на изданието съдя, че едва ли мога да напиша нещо, което да съответства на тематиката на изданието.

Какво би препоръчал на създателите на вестника?

Краси: Да продължават с добрата работа и да не спират да поднасят на читателите това, което ги прави преуспяваща медия всички тези години.

Евгения: Ами мисля, че вече препоръчах :)

Антон: Добавете още страници ♥!

Жулиета: Да продължават все в същия дух с издаването на вестника.  

Георги: Мисля, че няма какво да им препоръчам! Щом 20 години този вестник е един от най-продаваните... мисля че всички препоръки са излишни.

Еница: Ъм, никога не съм го чела и нямам представа.

Ако можеш да ги попиташ нещо какво би било то?

Евгения: Бих искала да попитам защо не промените дизайна на 1-ва страница?

Антон: Какво ще се случи, ако Пинокио каже - "Сега носът ми ще порасне?"... Все още търся отговора.

Георги: Как се виждат след 20 години?

и два въпроса offtopic:

Какво ще получиш за рождения си ден?

Краси: Торта, подаръци и добра компания, какво повече му трябва на човек?

Евгения: За рождения си ден най-вероятно ще получа някоя книга. Обичам да чета :)
Антон: Трябва да попитам мама и тате... Не казват!

Жулиета: Е, имам още няколко месеца и не все още не мисля за рождения си ден.

Георги: Ами... нямам си никаква представа но дано да е нещо хубаво.

Еница: Хммм, не знам, предпочитам изненадите ^^

Кои са любимите ти песен, филм, книга... от 1991?

Антон: Аз съм меломан, така че ще отговоря с песничка. Ах, колко мрачен и страховит ще прозвуча, тъй като съм фен на "тежката музика" - Overkill - Soulitude.

Жулиета: Песни: Michael Jackson – Black or white; Bryan Adams – Everything I do I do it for you

Еница: За песен – Seasons In The Abyss на Slayer, колкото до филм и книга – обикновено като чета или гледам филм не обръщам внимание коя година са издадени =/

Материалът излезе на 2.01.2011 във вестник "Национална Бизнес Поща"

Презерватирай се! *от 02.12.2010*

Страхотни сте!

Абсолютно възхитена съм от вчерашния ден и организираните събития по повод Деня за борба с вируса на HIV/СПИН!

Започваме с флашмоба на клуб „Зараза” в Mall Galleria. Страхотно е да видиш толкова много млади хора, които се включват активно в акцията. Целият мол беше залят от тийнейджъри с червени шапки и панделки. На организаторите определено им беше напрегнато, но за миг не свалиха усмивките от лицата си и с огромно желание обясняваха как ще протече събитието.

Благодаря на всички, изявили желание да застанат пред камерата на ТВ „Стара Загора”! Много сте готини, да знаете!

Както си личи и от снимките във Facebook, бяхме си измислили невъзможни пози (някои, от които малко неудобни, но пък много кефещи!). За времето, докато звучеше музикалния файл дори успяха да ми поискат брак (за което после съжаляваха де, но it’s the thought that counts).

Бяхме една много червена червена панделка! Снимка:

 

Който не дойде изпусна много! Пък и няма да може да се похвали, че е бил част от първия флашмоб в Стара Загора. :P

 Флашмобът приключи към 19:15, а в 19:30 започна концертът на МОС. Изискваше се известно количество тичане, за да стигнем навреме, но успяхме. И си заслужаваше бързането.

 Цялата идея беше представяне на трима човека с различни истории в телевизионно предаване озаглавено неслучайно „Млъкни и слушай!” Макар да се нямаха в предвид конкретни болни от СПИН лица в тези разкази, подобен сценарий е напълно реален. И това е най-плашещото...

На МОС доста добре им се отдаде да внушат основната идея: Пазете се, защото сте отговорни не само за своя живот!

Моят материал от концерта ще излезе на 5.12 във в. „Национална Бизнес Поща”. Моите колеги Ани Колева и Норберт Насков ще го отразят в „На Гъбата” по ТВ „Стара Загора”, където ще бъде и моят репортаж от флашмоба. Предаването започва в 11:30 на 5. декември, неделя.

Завършвам този пост с един страхотен късометражен филм. Предполагам, че повечето от вас са го гледали, но не е излишно още веднъж.

Euroweek ли казахте? *от 06.10.2010*

Любими мои, това по-долу е един доста позитивен пост, моля, четете го като такъв. 

Адски дива седмица! Не че имаше кой знае какво за правене, но самото висене навън по цял ден и фактът, че единствената ти мисъл е „Снимка. Интервю. Записки. Снимка. Интервю. Записки.” e доста изцеждащ. Ставаш в 8, отиваш на евент, лягаш в 12, след като си публикувал всичко в блога на евроседмицата, и на сутринта пак същото. Дори започвам този пост преди края на цялата олелия, защото в последния момент няма да имам време.Но по-подробно.Европейската седмица, или по-скоро мисленето за нея започна още около 25 септември, когато се вяснах в училище, за да отразя националните дипломи в НБП и любимата ми директорка ме заби с якото „Нали си свободна на 1 септември?”. „Ъ-ъ-ъм... не!” Не, ама на директор отказва ли се така лесно? Не че отидох, ама после и се обадих да ми обясни какво иска от мен. Не че ми обясни, препрати ме при госпожата по БЕЛ, която ме препрати при тази по английски, която се оказа моят бъдещ директен работодател.Колкото и да е трудно на хейтърче като мен да си признае, по време на Euroweek имаше много положителни емоции и хубави моменти и общо взето бяха повече от лошите.
Вече придобих деформацията да подреждам събитията по дни, затова и тук ще направя така: Day 1.За някои това беше „Arrival day”, за нас „Ден за украсяване на стаята”, защото Бухчева ни заяви на 30ти, че трябвало да си направим скучните четири стени интернационални.Go team!Стана доста добре и положеният труд си заслужаваше. Пък и го направихме с огромно удоволствие, защото в стаята бяхме останали само готини хорица и се разбирахме чудесно. Вярно, скъсахме и нерви, но без това не може. Би било твърде идеално. Като цяло имаше голямо количество от любимата ми еуфория.

Като си чета записките в гербаджийския тефтер се сещам какъв сеир беше на генералната репетиция. Един в розова блузка тича по сцената и дава акъли на участниците. Междувременно пред училище пристигат гостите от Европа, очаквани от хостове и гидове. Още със слизането на естонците Десито Христофорова крещи на български какви идиоти са. Милата доста се беше изнервила. 

Day 2: Opening day или денят, в който бях двоен репортерЗа „На гъбата” трябваше да си подготвя репортажче от събитието, което беше запланувано да се случи около 10:30 часа в събота. Все пак решихме да го отложим за следобеда, а сутринта бях пратеник единствено на блога на Euroweek. Церемонията по откриването нямаше да е българска, ако не беше прекрасната издънка с якия превод на речите на кмета и Сотирова. Супер просто. Понеже речите се мислят на място, че е много трудно да се преведат предварително. Изкарали две спекани дванадесетокласнички и давай превеждай като си нямаш друга работа. Мъка, мъка! Пънаха се горките, потиха се, преведоха криво-ляво. МЪКА! Последва речта на Илиана Иванова, която доста умно заяви “I’ll switch to English” и си изкара цялото приветствено слово на английски. Преводачът (по-подходящо би било да го наречем „преводач” в кавички, защото ролята играеше някакъв учител от нашето училище) малко остана без роля И ПО-ДОБРЕ.

Най-най-якото от откриването за мен беше танцът със свещи на момичетата от училище. Като хореография не беше нещо особено, но беше ефектен и предизвика фурор в залата. Последва скучен видеоматериал за историята на Стара Загора, озвучен на сричан английски.Коктейлът на Ил. Иванова не ме накефи, защото сладките неща свършиха много бързо.Таня: „Хостовете не могат да ядат.”Иван: „Че аз съм гид на Турция.” – седна и си хапна, после си взе и тениска с надпис ГЕРБ. Че защо да им се съобразява с кривата организация?Следобеда дойде най-после момента, в който да си направя интервюто за ТВСтЗ, в което попитах разни хора разни неща и се обзалагам, че е много много скучно. Ама сама съм си виновна. След интернационалния бюфет португалците започнаха да свирят на китара и да пеят. Това прерасна в голям кръг в средата на двора, който пееше без музика, а на края надуха колоните и си направихме едночасова импровизирана дискотека. “Musik macht Freu(n)de”- написах го вече на няколко места, но сега ще го обясня. Това го пише на една тениска на Дка, на която се кефех като идея, но вече се кефя като смисъл, като дълбочина и като абсолютна житейска истина, защото го усетих. Как 300 човека танцуваха заедно, подскачаха заедно, пяха заедно, забавляваха се заедно, нищо че се познават едва то няколко часа. Може да сме от всички краища на континента, но музиката обединява всички. „Приказки под липите”... Не! „Музика под липите” би била темата, която да постигне целта на Euroweek за сплотяване на младите европейци и насърчаване на работата в екип...

Пауза за душата

   

Day 4 (на ден 3 не присъствах, защото ме домързя да стана в 8 и да замина за Велико Търново с групата) – т.нар. „Учебен ден”... „учебен” е силно казано.Докато литовците учеха български аз учех литовски. Една много вдъхновена учителка седна до мен и започнахме да си говорим на немски. Преподавателите всъщност винаги са най-любознателни и ако искаш да научиш нещо обърни се към учителите, не към учениците. Много са малко хората на моята възраст, на които любознателността им е основно качество. Все пак двама литовци се престрашиха да направят диалог на български и им се получи доста добре. Като пренебрегнем някак си факта, че водещата на урока си глътна граматиката, мисля, че това беше един ползотворен час.А: Labas! Kaip sakasi?B: Gerai! O tu?A: Puikai! (дано не бъркам правописа)След този час вървях по коридорите и поздравявах всеки познат с „Laba dena!” 

 WORKSHOPS FTW! Колко много ядене имашееее! Банички, месеници, бисквитки, курабийки, плодове... мммм... Готинко си беше. Чужденците по-скоро не пожелаха да изпробват занаятите, но им се радваха отстрани като на нещо екзотично. Направиха си мартенички де. А някъде имам снимка на една германка, която прави каничка на грънчарското колело. 

 Най-големият сборен пункт се оказа физкултурният салон, където европейците учеха български хора. Две от естонките наистина ме убиха с умения и схватливост и след по-малко от 20 минути вече танцуваха право и дунавско хоро и бяла роза. БРАВО МАЦКИ! КЕФИТЕ! Разбира се, правото хоро беше най-лесно за всички, а германците, холандците и австрийците се отказаха още преди да са пробвали. Един словенец ми показа малко полка и мисля да се науча. Не е трудно.
Точно урокът по национални танци беше този, който осъществи целта на Euroweek – хора с различна националност, език, традиции се хванаха ръка за ръка (буквално и преносно) и направиха нещо заедно. Ръкопляскаха си, усмихваха се, станаха едно цяло, макар и за кратко време. Усещаше се веселието им и чувството на задоволство, когато научиш нещо ново.
Мързи ме да пиша повече, затова само накратко ще спомена приказките под липите. Страшно лъчезарни участници, много смях и много желание. Много изцепки и издънки, също, но пък ни беше готино.

Day 5 – Дъждовният студен мрачен ден на Стара Загора

Не знам чия гениална идея беше да включим чужденците в манифестацията, ама беше супер логична просто. Вали, а ние кибичим на главната и слушаме Керанов старши да ни поздравява. Връчиха ключа на града на младото кметченце и манифестацията започна!Следобеда след нея беше якият open-stage performance на всички участници. Невероятни народни танци и песни! Възхитена бях. Българската група до последно не знаеше какво ще изпълнява. На края все пак замазаха положението. Ля-ля. 

Day 6 – Спортен ден на закрито. В този момент съм вече толкова скапана, че ми е все едно какво се случва. Португалците биха на бадминтон, а белгийците на игричките.Песен на деня e Yolanda Be Cool & DCUP - We No Speak Americano

 Холандците са диви, португалците са темпераментни, румънците и финландците са скучни, а словенците и словаците са много много дружелюбни. Мисля, че беше една добра многокултурна седмица, но не бих желала да се повтаря в близките няколко месеца!

 Малко изненадващо, но главният извод от тази седмица е: „За да стане нещо готино и незабравимо най-важното е да се ИМПРОВИЗИРА.”

Ако все пак имате критика, която можете да обосновете, елате да ми я съобщите – 11 „и” клас, третия етаж, последната стая в коридора (за мобилен – пишете на лично), вместо да се оплаквате тук и там какво ви е мнението за моето мнение, помислете, че и аз си имам мнение за вашето мнение :) За трети път желая да спомена, че евроседмицата беше яка, тва, че не можете да видите позитивизъм по-горе е далеч от моите проблеми :) Благодаря.

Един фъстък в „Национална Бизнес Поща” *от 08.09.2010*

Сигурно щеше да ви е по-интересно, ако истински фъстък беше разказал всичко по-долу, но поради липсата на такъв, ще се задоволите с мен.

НБП е едно много странно местенце, чиято „кухня” се намира шест етажа над онова, което повечето хора са виждали. Касата е само външната част на целия вестник, която, макар да е много важна не е много интересна за лапе като мен. Готиното е на шестия етаж (качването става с едно много симпатично асансьорче, с което едва свикнах за един месец). Стаите и коридорите са жълтеникави, а обзавеждането се състои от бюра и компютри. (Внасянето на хранителни продукти е забранено.) Колегите ми – (отляво надясно) Донка, Радост, Стоян, Дима, Живка и Мадлен, са едни страшно готини и интелигентни хора, които ми се радваха през цялото време, защото бях техният дребосък.

Който е чел статиите ми знае, че основно се занимавах с младежките материалчета за разни страшно готини хора. (Който не ги е чел – много е изпуснал :Р ) Като една много скромна личност ще заявя, че мене в писането много ме бива. Кофти бяха допълнителните дейност – коректура в четвъртък и петък и агенции в петък. На тях се крепи голяма част от вестника, защото носят печалба, но са страшна скука. Който е разгръщал „Бизнес поща” е наясно с ОГРОМНИЯ брой обяви. Те се подават по телефона или чрез бланки на място. ОТВРАТ! Информацията се приема до 20 часа в петък, когато се преписва на компютър. Двама от журналистите сядат в четвъртък и петък вечер, единият чете преписаното, а другият сравнява с оригинала. Някъде към 20:30 в петък започва да ти става смешно дори когато някой продава два дивана и печка. Луда работа!

Мили хора, моля, пускайте обявите си преди петък, за да може скъпите ми колеги да не изперкат напълно! Благодаря!

Другата лудост са агенциите – десетки листи с недвижима собственост, описана с пунктуационни грешки. Всичко минава през очите на журналистите в петък на обяд, заедно с останалите материали за броя. Лудница... На мен тази хамалщина не ми пречеше по никакъв начин, но определено би била напълно излишна при едни подредени и спретнати оригинали.

Със съжаление стигам до извода, че пак изложих много негативи, а те реално не са чааак толкова фрапантни. Днес Живка ме попита „Разбра ли какво беше най-важно да разбереш?” На тоя въпрос дадох няколко отговора, които в голяма степен описват най-важното според целия екип. Научих, че когато правиш нещо сериозно хората те вземат на сериозно, независимо че си само на 17. Сега като се замисля може би се дължи на това, че и ти ги вземаш на сериозно, един вид им отиваш на крака и им казваш „Ти прави нещо много яко, искам повече хора да го научат”. Готино е. Тази професия значи и авторитет, говори за теб по друг начин от... една сервитьорка например (тук вкарвам вмятането на Петър Драгиев, гл. редактор на НБП, че понякога един келнер може да осмисли деня ти повече от един журналист, но аз визирам по-общия случай).

Най-важното, което екипът е искал да разбера (и аз го разбрах, макар да не го изказах директно и синтезирано) е, че от мен е стане човек. Живка днес ме трогна докато си говорихме и ми даде една страхотна надежда, че моят живот ще има смисъл. Като цяло разговорът с нея, който е един вид прощален, ама не съвсем, силно ме накара да се замисля за бъдещето си, за плановете си, за приятелите си и дори за самата себе си. Не че съм човек, който има ниско самомнение, но все пак винаги е хубаво, когато те потупат по рамото. Скъпи приятели, правете го по-често!

Живка Кехайова беше моят т.нар „духовен водач” през цялото време на стажа. Оказа страхотна помощ за целия месец и се надявам, че няма да ми отказва подкрепата си и за в бъдеще. Също така има принос и за още една идея към татуировката ми, а именно фразата „поставяй си високи цели” (тия, които са запознати с идеята ми за tattoo могат да си представят как ще стои). Благодаря за страшното внимание, а също така и за дългия разговор вчера, който внесе смисъл в деня ми!

Надявам се другите ми колеги да не си помислят, че съм ги подценила по някакъв начин. Едва ли някъде другаде ще намеря човек, който да е готов д търси кешове с мен, Светльо ( :-Р ). Благодаря на Мима, че ми показа яката програма за правене на печатни издания, ползвам си я с кеф! И като цяло страшно съм признателна на всички, че ми помагаха и не ме смятаха за много досадно лапе.

Месецът в НБП ме накара да проумея едно основно нещо – да направя собствено списание ще е по-трудно, отколкото очаквах. С Николета, обаче, не сме се отказали, въпреки че знаем, че да си стъпим на краката ще е трудно, а да пробием още повече. Все пак вярвам, че с желание, умение и малко късмет ще се справим. Подобни начинания ме мотивират невероятно много, защото все пак човек е голям, колкото са големи и мечтите му. А аз нямам намерение да оставам малък човек J.

Толкоз.

Или не. Това, че месецът свърши, далеч не значи, че моето име ще спре да се появява в НБП. Главният редактор ми даде официално разрешение да изпращам статии винаги, когато сметна нещо за интересно. Аз най-невъзмутимо ще се възползвам още тази седмица и ще драсна 2000 знака за Арт-феста (очаквайте в брой 37, неделя, 12 септември). В същия този брой ще има и нещо като интервю с мен и Сирма (стажантката при дизайнерите), в което основната тема ще бъдат нашият живот и впечатления от изминалия месец.

П.П.: Queen – The Show Must Go On J

За Пловдив и тайните, които крие всичко около нас ^^ *от 18.08.2010*

С Лили и Вики (и Дари) се запознахме на 23. март при едни много отегчителни и умопомрачаващи обстоятелства, а именно на олимпиадата на Гьоте институт в София, когато 3 часа кибичихме в библиотеката на сградата и чакахме резултатите. Аз тогава още не се изживявах като антисоциална, макар че и да бях, след толкова време мълчание пак щях да се опитам да завържа разговор с някого там!!! Short story – shorter: адски много си допаднахме и 5 месеца по-късно решихме да се срещнем в Пловдив.

Защо Пловдив? Защото е по средата между София и Стара Загора – не се убиваш от път и остава време реално да правиш нещо с хората, при които си отишъл.

И така:

Станах в 6:00 (за малко да е напразно, защото ония шматки щели да изпуснат влака) и се качих на едно много симпатично влакче. Във въпросното беше ТОЛКОВА СТУДЕНО, че след това 25 минути съм се размразявала на слънце с „Мисия Лондон” (много добра книга, рулира повече от филма). С Лили и Вики се мотахме цял ден в града, ядохме сладоледи, пихме кафе, абе изобщо беше супелско, ама на тва няма да се спирам. Акцентът го слагам на две други по-значими събития.

1. Въртяхме се на детска въртележка! С едни лапета и те ни гледаха странно, ама ни се радваха като на някви пълни кретени. Супер якичко беше. В Пловдив в парка Цар Симеон (, който е проектиран от един мн готин, който си има паметник) има нещо като детски фитнес на открито и всички люлки и катерушки са все едно фитнес уреди. Супер зарибено е, за съжаление малко сме надраснали необходимите размери, за да се побереш в нещо такова. Изкефи ме, че децата много много ни се радваха, за разлика от майките, които гледаха на нас като на натрапници. И какво като сме на по 17 (16)? Ние сме пълни лапета! Разберете го най-после! А тия дечурлига от нищо не ги е страх. Така се чекнат на тая въртележка, че като ги гледаш има чувството, че ще се сгромолясат всеки момент. Обаче като застанеш на тяхно място, да видиш нещата, седейки на самата въртележка разбираш, че не е толкова страшно. Дори аз пробвах да се обърна с главата надолу. Това само потвърждава вярването ми, че можеш да съдиш, критикуваш, наставляваш... един човек само ако гледаш от неговата гледна точка. Когато си отстрани или пък го гледаш отвисоко никога не можеш да бъдеш сигурен в правотата си. За съжаление всички досадни майки и баби не го разбират тва и им се карат да не правят неща, които те намират за нормални – напр. да натискат чешмата и да я пускат да пръска. В това отношение ме накефи един татко, дето ни вика: „Пийте, пийте, че аз ще пълня балон с вода.” Явно не само моя тати е готин и обича да угажда на лапешките ни простотии. {}

^ няма нужда от описание

2. Разбрах какво е GEOCACHING! За инфо: http://www.geocaching.com/default.aspx .Намерих си първата кутийка и си оставих в нея ластиче, като си взех друго ластиче. Беше много вълнуващо да се скитаме из Пловдив, търсейки скрити кутийки, а като ги намерихме се чувствах много яко. Освен това вътре имаше страшно много щуротии, от които за мен останаха молив, ластиче, стикер и едно стъклено нещичко. Адски странно се чувствам, като се замисля, че тия неща стоят там от месеци и аз не съм знаела за тях. Представете си колко много други неща има, за които не знаем. Не само кутийки, може да има абсолютно всичко. Може да има хора, които си играят на своя си игра и ние не знаем за нея, а всеки ден минаваме покрай места, където се крият малки съкровища.

^ тук си намерих първата кутийка
Реално колко малко знаем за нещата наоколо. Мислех си, че е от това, че живеем в
много големи градове и не може да знаем къде какво се случва във всяка минута, но не е за това. Просто не знаем. Малко е стряскащо... От друга страна пък е адски яко, когато откриеш нещо много и се запалиш по него!

  

П.п: „Има ли пяна? А може ли топчиците да са мънички?” {}